Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— И сама мога да отида до Рупертсхайн — предложи Пиа, когато Боденщайн приключи с разговора. — Пресконференцията вероятно е по-важна и от…

— Не, не — прекъсна я бързо Боденщайн. — Относно разпределянето на работата в случаи като този, двамата с Нирхоф си имаме ясни договорки. За разлика от мен, той обича да стои в светлината на прожекторите и върши с удоволствие тази част от работата. Особено когато става въпрос за такива видни… клиенти.

— Клиенти ли?

По напрегнатото лице на Боденщайн се плъзна едва забележима усмивка.

— Не звучи ли по-деликатно от „трупове“?

Половин час по-късно, малко преди отбивката за Епенхайн, Боденщайн и Пиа съгледаха една патрулка край пътя. Те бързо прекосиха гората и стигнаха до една поляна с кула, в чието подножие бяха спрели още една патрулка и един мерцедес кабрио. Боденщайн и Пиа слязоха от колата.

— Охо, господин главният комисар — поздрави ги един от униформените, висок мъж с брадичка тип „Михаел Шумахер“ и надупчено от акне лице. — Можехте да си спестите утринната разходка. Било е самоубийство.

— Здрасти, Шьонинг. — Боденщайн познаваше от опит готовността на многобройните си колеги да окачествяват на бърза ръка един смъртен случай като самоубийство или нещастен случай, затова не обърна внимание на казаното.

В сянката на високите дървета беше хладно. Тревата още беше влажна от нощната роса.

— Добро утро — каза Боденщайн на коленичилия на тревата до трупа лекар, който на свой ред отвърна с кратко кимване.

Жената лежеше по гръб със сложена под тялото лява ръка и свити крака. Светлата коса беше разпиляна като ветрило около бледото лице, очите бяха широко отворени, погледът — втренчен и угаснал. Боденщайн вдигна глава и погледна нагоре към кулата. Тя представляваше масивна дървена постройка, издигаща се в бледосиньото небе, високо над короните на дърветата. Пиа притискаше ръце към тялото си и гледаше съчувствено проснатата във високата трева мъртва.

— Самоубийство ли е? — попита колебливо тя и погледна към лекаря, който отново се беше навел над трупа.

— Не знам. Без връхна дреха, без чанта, затова пък на десетсантиметрови токчета. Това не са най-подходящите обувки за разходка в гората.

— Самоубийство е — настояваше безочливо Шьонинг, — ясно е като бял ден.

— Не съм убедена — възрази Пиа. — Когато скачат отнякъде, самоубийците инстинктивно се оттласкват и така се приземяват доста далече. А този труп лежи току под кулата. Жената не е скочила.

Шьонинг повдигна вежда. Надменната му усмивка се вкисна.

— Как е? — осведоми се Боденщайн при лекаря.

— Зле — отвърна той, — мъртва е.

— Не е ли очевидно — каза хладно Пиа. — Това ли е всичко, което разбрахте?

Лекарят я погледна обидено. Изправи се и Боденщайн установи, че той стига едва до брадичката на колежката му. Джудже, което се опитва да компенсира дребния си ръст с неуместни шеговити забележки.

— Труп на жена, около двайсет и пет годишна — рече той, щом разбра, че хуморът не му се получи. — Счупване на врата, различни наранявания, които е нормално да се получат при падане от трийсет метра височина. Типични трупни петна. Това означава, че жената е мъртва поне отпреди десет часа, което ще рече, че…

— Трупни петна? — прекъсна го Пиа.

— Все още избледняват при натиск. — Сега вече джуджето сериозно се вкисна. — Мъртва е от не повече от двайсет и четири часа. Починала е вчера вечерта между двайсет и двайсет и три часа.

— Можете ли да установите следи от чужда намеса? — намеси се Боденщайн.

— Не — поклати глава джуджето, — прилича си на самоубийство. Не е за първи път. От тук редовно се хвърлят хора.

Шьонинг кимна самодоволно.

Боденщайн прикова поглед върху лицето на мъртвата, опитвайки се да си представи как ли е изглеждала приживе. Кожата беше нежна като порцелан, имаше изпъкнали скули и изящен нос. Дори насилствената смърт не бе успяла да наруши перфектната симетрия на това лице. Той се приведе по-плътно до трупа. На пъпа имаше обеца, а над него — татуировка във формата на делфин. Пиа беше клекнала до жената и разглеждаше обувката на левия й крак.

— „Маноло Бланик“ — установи тя, — имала е невероятен вкус.

Пиа отново стана и се заразхожда по тревата около трупа.

— Какво има? — попита Боденщайн.

— Другата обувка липсва.

— Може ли? — попита един от служителите на погребалното бюро, когото бе повикал полицейският старши майор Шьонинг.

— Не — каза Боденщайн и огледа замислено трупа. — Какво е станало с обувката?