Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— Каква обувка? — отвърна сърдито Шьонинг.

— Тя е само с една — отбеляза Пиа. — Едва ли е дошла дотук само с една обувка. А вашите служители не са намерили нищо в кулата.

— Как изобщо е дошла тук? — добави Боденщайн. — Преди десет часа е било двайсет и два часа и вече доста тъмно. Има ли тук наблизо някоя паркирана кола, с която да е минала през гората?

— Разбира се — тържествуваше Шьонинг, понеже тази новина очевидно укрепваше теорията му за самоубийството. — На паркинга до общинските гробища има едно порше кабрио. С угасен двигател.

Боденщайн кимна замислено, после се обърна към чакащия полицейски служител.

— Всички веднага да напуснат мястото. Шьонинг, наредете да проверят номера на поршето, а вие, госпожо Кирххоф, поръчайте проучване на следата.

Шьонинг едва успя да прикрие раздразнението си. Пиа хвана телефона си и нареди на екипа, който тъкмо бе приключил с огледа на мястото на трупа на Харденбах, да провери следата.

— В смъртния акт ще пиша, че причината за смъртта е неустановена — каза лекарят и се обърна към Боденщайн, — така добре ли е?

— Ако това е вашето мнение, тогава направете го — отвърна саркастично той. — Или си мислите, че тази жена е починала от естествена смърт?

Джуджето цяло се изчерви.

— Държите се високомерно! — изсъска то.

— Не обичам да работя с дилетанти — отвърна остро Боденщайн, а Пиа едва сподави една ехидна усмивка.

Първата й работа в провинцията си имаше и забавните страни. Боденщайн извади два чифта гумени ръкавици от джоба на якето си и подаде единия на колежката си. Тя се сниши до трупа и започна внимателно да претърсва джобовете на джинсите. От задния джоб Пиа извади една пачка банкноти и няколко бележчици. Подаде парите на шефа си и внимателно заразгръща бележките.

— Касова бележка от бензиностанция — каза тя и погледна нагоре. — Вчера в шестнайсет и четирийсет и пет още е била жива. Заредила е бензин на бензиностанция „Арал“ на магистрала А-66 в посока Висбаден. Купила си е и три пакета цигари, сладолед и ред бул.

— Това си е цял престой. — Боденщайн се изправи и преброи парите. — Пет хиляди евро — смая се той. — Никак не е лошо.

— Имаме и една бележка от химическо чистене в Бад Зоден от двайсет и трети август — Пиа бръкна в предните джобове на джинсите, — също и връзка ключове за кола.

Подаде на шефа си ключовете с емблемата на „Порше“.

— Все по-малко ми прилича на самоубийство — каза Боденщайн. — Ако някой зарежда бензин с пет хиляди евро в джоба, купува три пакета цигари и носи дрехи на химическо чистене, едва ли възнамерява да се самоубива.

— Автомобилът с регистрационен номер MTK-IK 182 — тъкмо съобщаваше Шьонинг — е предоставен на някоя си Изабел Керстнер. Живееща в Келкхайм. Улица „Фелдберг“ 128.

— Това е тя — потвърди Боденщайн. — В джоба на панталона й имаше ключове на порше.

— Да, но… — започна Щьонинг, само че Боденщайн не го остави да продължи.

— Веднага тръгваме — каза той. — Трябва да се обадя и на дежурния прокурор. Във всеки случай трябва да се направи аутопсия на трупа.

Новината за самоубийството на Харденбах оглавяваше новините по всички радиостанции. На пресконференцията криминалният директор Нирхоф не беше споменал нищо друго, освен че Харденбах, според сведенията към момента, е отнел живота си със собствената си ръка, но Боденщайн не бе и очаквал, че медиите няма веднага да се отдадат на бесни спекулации.

Домът на улица „Фелдберг“ 128 в Келкхайм представляваше безвкусна къща от петдесетте години, на която са се опитали да придадат нотка на индивидуалност с построяването на един еркер и една зимна градина. Под заслона имаше само един велосипед за планинско каране и две кофи за боклук. Предната градина, обточена само от някакви диворасли плетове от туя, изглеждаше неподдържана. Тревата не бе косена от много време, а цветните лехи скоро щяха да бъдат безпрепятствено превзети от бурените. Пред входната врата имаше детско колело и много чифтове обувки. Боденщайн и Пиа слязоха от колата и застанаха пред дървената врата с поолющена бяла боя. На една бронзова табелка до звънеца пишеше „Д-р Михаел Керстнер“. Боденщайн извади пощата от пощенската кутия, цяло тесте писма и келкхаймерския вестник заедно с държавния вестник — знак, че поне от вчера никой не бе вземал пощата. Вече за втори път този ден той имаше нерадостната задача да разтърси с ужасна новина из основи и без предупреждение живота на нищо неподозиращи хора в една слънчева неделна утрин.