Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— Да се залавяме. — Той натисна решително звънеца. Нищо не трепна в къщата, дори и след второто и третото позвъняване.

— Няма нужда да ’дигати шум — стресна ги един глас; — и двамата ги няма.

Иззад плета на съседната криво-ляво поддържана предна градина изплува лицето на старица с разбъркана посивяла коса и набръчкано като на домашно духче лице, в чиито очи се четяха едновременно любопитство и недоверие. Тя се промъкна през една пролука в плета и заклати неодобрително глава при вида на бурените и неподдържаната градина.

— Тия Керстнер никога не са си вкъщи — разбъбри се тя. — Знайте ли, господин докторът, който всяка божа сутрин снуве насам-натам с колътъ, често съ прибира едва слид полунощ. Съпругът ми, Каляинц, и той казва, че така ни можеш задържа жинъ като ней. Така и стана. Откакто тя си тръгна с момичиту, господин докторът вече ни съ и прибира. А то си и личи. Срамотъ!

— Кога си и тръгнълъ госпожъ Керстнер? — Пиа с лекота заговори на ужасното наречие и Боденщайн трябваше да сподави развеселената си усмивка.

— Ни можи да съ кажи точну. — Старицата се наведе да отскубне един бурен в краката си. — Тя често зачезваши за дни наред. Госпудин доктурът са грижиши повичи за дитету от ней.

Беше явно на кого симпатизира повече съседката.

— Обичъши да лижи голъ на тирасътъ, когато ни беши при нейния французин или в кръчмътъ — изпръхтя презрително тя. — А горкият човек са трепи за ней ден и нощ.

— Знаете ли къде можем да намерим господин доктор Керстнер? — попита учтиво Боденщайн.

— Ами че в болницътъ му. Той все си е там. Такъв оправин, мил човек е господин доктурът — подхвана съседката нова тирада, която обаче Боденщайн бързо прекъсна.

— Болницата ли? — попита смаяно той.

— Да, конскатъ болницъ. В Руперш. Доктор Керстнер е витиринар. — Сякаш едва сега жената се запита кои изобщо са този мъж и тази жена, които в неделя сутринта разпитваха за съседите, но Боденщайн и колежката му вече бързаха към колата. — А вий какво искати от негу? — извика отново съседката, но вече не получи отговор.

Боденщайн прекоси Фишбах, за да тръгне за трети път тази сутрин за Рупертсхайн. Мислите му бяха при Козима. Отново го облада познатото чувство за изоставеност, както и желанието скоро да настъпи денят, в който тя ще изгуби страстта си към тези уморителни приключения. Отново бе успял да си прехапе езика, за да не я помоли да изостави филмовите експедиции, тъй като много добре знаеше, че тя обича работата си и е погълната от нея. На него обаче му ставаше все по-тежко да прекарва седмици наред без жена си.

— Трябваше да попитаме за адреса на тази ветеринарна клиника, за да не се налага сега да разпитваме за него — изтръгна го Пиа от мислите му.

— Знам къде е — отвърна Боденщайн.

— Така ли? — Пиа хвърли към шефа си учуден поглед.

— Израснал съм съвсем наблизо тук — обясни й той, — в „Хофгут Боденщайн“. Сигурно го знаете. Намира се между Фишбах и Келкхайм.

— Да, разбира се. Знам го — потвърди Пиа, макар че досега не беше правила какъвто и да е паралел между историческия Хофгут и името на шефа си.

— В нашия двор винаги е имало коне — продължи Боденщайн, — а доктор Ханзен от Рупертсхайн някога беше единственият ветеринарен лекар в областта. Преди няколко години умря при злополука и оттогава ветеринарната клиника се ръководи от дъщеря му Инка.

— Аха. — Пиа гледаше шефа си с любопитство. — На бас, че преди сте ходили на лов за лисици.

— Как пък ви хрумна това?

— Е — сви рамене Пиа, — нали във вашите кръгове се ходи на лов?

— В кои кръгове?

— Графиня еди-коя-си кани херцог еди-кой-си на лов за лисици.

— О, госпожо Кирххоф — Боденщайн поклати глава, но в гласа му се прокрадна остра нотка, — що за глупост! Какви са тези старомодни клишета?

Той намали скоростта и зави надясно, веднага след отбивката за Рупертсхайн.

— Не очаквах да има в тази дупка ветеринарна клиника — добави Пиа.

— Защо не? — отвърна Боденщайн. — Тук в района има достатъчно коне и най-вече достатъчно заможни притежатели на коне. Всъщност конната база зад гората принадлежи на Ингвар Руланд.

— Ингвар Руланд? — Пиа беше впечатлена. — Прочутият конен състезател? Леле!

В тази ранна неделна сутрин на паркинга пред ветеринарната клиника имаше само един-едничък превозвач на коне със спусната надолу товарна рампа. Голямата боядисана в зелено дворна врата беше широко отворена, но в двора не се усещаше никакво трудово оживление. Пиа мимоходом прочете надписа на една месингова табела: