Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— Сега ще вземем сърцето и ще го претеглим — каза професор Кронлаге непринудено като облечен в зелено месар, — после дробовете… Внимавай, Флик, не припадай отново.

Това беше прекалено. Измърморвайки някакво извинение, вече не толкова бодрият прокурор се втурна навън в коридора.

Боденщайн спря на паркинга пред ветеринарната клиника. Беемвето беше единствената екстравагантност, която си позволяваше, и не се притесняваше от завистливите погледи, които бе привлякла колата още на паркинга пред президиума във Франкфурт. По време на непрекъснатото му издигане в полицията колегите често говореха зад гърба му, че не му е нужно да работи и че прави това само от скука. Той обаче бе наказал злобните подмятания с чувството си за дълг и успехите си през годините. Средностатистическият германец все още беше твърдо убеден, че благородническото име автоматично означава и финансово благополучие. Боденщайн слезе и се вгледа в сградата на ветеринарната клиника. Инка Ханзен и нейните съдружници наистина е трябвало да инвестират куп пари в ремонтирането и преустройството на стария селски двор. Той влезе в двора.

— Оливър?

Боденщайн се обърна и позна Инка Ханзен. Тя бе понечила да седне в джипа си, но сега слезе и затвори вратата след себе си. Когато я съгледа, след повече от двайсет години, Боденщайн веднага си припомни защо някога месеци наред бе копнял само за нея. Инка беше на четирийсет и четири години — само с три месеца по-млада от него, но поради напрегнатата й работа красотата й бе поувехнала през годините. Тя имаше естествено руса коса, правилни черти на лицето с високи скули и светли, блестящи очи. Тесните джинси и прилепналата розова риза с къс ръкав подчертаваха малко мъжкия й чар.

— Здрасти, Инка — каза Боденщайн. — Радвам се да те видя отново!

На лицето й се появи усмивка, но нещо в държанието й излъчваше студенина и дистанция. Някогашната им близост не беше достатъчна за прегръдка, затова двамата само се ръкуваха.

— И аз се радвам — отвърна тя със същия суров глас както преди, — макар поводът за срещата ни да е доста тъжен.

Те се спогледаха изпитателно, но добронамерено.

— Изглеждаш добре — установи Боденщайн.

— Благодаря — усмихна се Инка и го изгледа от глава до пети. — И теб не те е пощадило времето. Божичко, откога не сме се виждали?

— Мисля, че от сватбата на Симоне и Мартин — обясни Боденщайн, — а това са двайсет години. Малко по-късно ти замина за Америка.

— Двайсет и две години — повтори Инка, — юли хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Така е. Не разбирам. Изобщо не си се променила.

Тя се облегна на калника на колата. На седалката до шофьора се бяха настанили два „Джак Ръсел“ териери и внимателно следяха всяко движение на господарката си.

— Оливър фон Боденщайн — каза Инка с леко подигравателна нотка, — галантен както винаги. Какво те води насам? Днес Миха го няма.

— Всъщност исках да поговоря с теб и другите ти колеги — отвърна Боденщайн. — Все още сме съвсем в началото на разследването и трябва да научим повече за Изабел Керстнер. Можеш ли да ми разкажеш нещо за нея?

Инка хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Изабел рядко идваше тук. Не я познавах добре — каза после тя. — Доста тровеше живота на Миха. Най-добре да говориш с Георг. Той го познава отдавна.

— Добре — кимна Боденщайн, — благодаря.

Беше странно, че през всичките тези години изобщо не бе мислил за Инка Ханзен, а сега, когато стоеше пред нея, го връхлетяха хиляди въпроси, чиито отговори нямаха нищо общо с него, но които при все това внезапно го заинтригуваха.

— За съжаление, трябва да тръгвам. — Инка отвори вратата на колата си. — Хубаво е, че се видяхме отново, Оливър. Отбий се да пием по кафе, когато идваш насам.

На рецепцията във ветеринарната клиника царствено се беше разположил червенокосият „мопс“, днес обаче в зелена престилка. Един бадж в горната част на лявата й гърда показваше, че се казва Силвия Вагнер.

— Доктор Керстнер не е тук — осведоми тя кратко Боденщайн, без да поздрави.

— Днес бих искал да разговарям с доктор Ритендорф — отвърна Боденщайн.

— Той е зает.

Телефонът иззвъня.

— Аз също — опита се да бъде вежлив Боденщайн. — Ще бъдете ли така любезна да му съобщите?

— Момент. — Тя си проведе разговора със собственика на един от пациентите. После проведе още един. Бързо и професионално записваше данни и насрочваше прегледи. Кадърно момиче.

— Познавахте ли Изабел Керстнер? — осведоми се Боденщайн, когато Силвия Вагнер приключи разговора си.