Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— Разбира се — отвърна изненадващо остро „мопсът“. — И не можех да я понасям. Знам, че за мъртвите не се говори лошо, но все ми е едно. Изабел беше арогантна, тъпа крава и ни най-малко не заслужаваше мъж като Миха.

— Как така?

— Миха… Искам да кажа, доктор Керстнер… се трепе от сутрин до вечер, за да вървят нещата в клиниката — поясни Силвия. — Той наистина е добър ветеринар.

Телефонът отново започна да звъни. Този път госпожа Вагнер не му обърна внимание.

— На Изабел изобщо не й пукаше за нищо — лицето й стана мрачно; — само забавления й дай на нея: дискотеки, партита, удоволствия, все увесена на коня си. За нищо си не мръдваше пръста.

В приемната влезе тъмнокос мъж с кръгли очила в рогови рамки.

— А, Георг — обърна се Силвия Вагнер към него, — тоя, криминалният иска да говори с теб.

Боденщайн кимна на съдружника на Керстнер.

— Здравейте — поздрави Ритендорф и изгледа Боденщайн с любопитство, — няма проблем.

Доктор Георг Ритендорф беше на годините на доктор Керстнер, някъде между началото и средата на четирийсетте. Имаше дребно, приветливо лице, а на ръст бе почти колкото Боденщайн. В гъстата му, тъмна коса се виждаха първите посивели кичури, а сините очи зад дебелите стъкла на очилата му гледаха зорко и загрижено. Явно умееше да се владее, тъй като у него не личеше онази нервност, която обхваща почти всеки човек, за когото общуването с Криминалната полиция не е всекидневие.

— Нека минем в чакалнята — предложи той. — Желаете ли кафе?

— С удоволствие. — Боденщайн го последва и седна до същата маса, край която вчера Керстнер бе научил новината за смъртта на жена си. Ритендорф се засуети около една кафемашина. — Знаете ли за случилото се със съпругата на вашия колега?

— Да — кимна Ритендорф, — лоша работа. Но не бих казал, че съм особено тъжен. Не е тайна, че двамата с Изабел не се понасяхме.

— Допускате ли, че някой може да е имал причина да я убие? — попита Боденщайн.

— Възможно е — изпръхтя презрително Ритендорф. — Аз например.

— Така ли? И защо? — Боденщайн гледаше изпитателно високия чернокос мъж и се опитваше да си състави мнение за него. Безспорно беше интелигентен.

— Тази жена превърна живота на моя приятел в ад. И двамата еднакво не се понасяхме.

Погледът на Боденщайн обходи помещението и се спря за кратко върху оръжието, което висеше на една стена сред поставени в рамка документи и снимки. Две преплетени една в друга букви образуваха кръстосани мечове.

— Студентско обединение? — попита той и присви очи, за да разшифрова латинската поговорка върху оръжието.

— О — Ритендорф се обърна, — оръжието. Да. Двамата с Миха бяхме в университета в едно обединение. И днес продължаваме да си помагаме като така наречените „старци“.

— Fortes fortuna adiuvat — прочете Боденщайн, който бе учил в хуманитарна гимназия и още не бе забравил напълно познанията си по латински. — Късметът е на страната на силните.

— Точно така — ухили се Ритендорф и поднесе на Боденщайн чаша кафе. — Мляко? Захар?

— Не, благодаря. — Боденщайн благодари с кимване и отпи от кафето. — Разкажете ми нещо за клиниката.

Ритендорф също седна на масата и запали цигара. Започна да премигва, сякаш димът дразнеше очите му.

— Наистина ли това ви интересува? Може би искате да ми зададете въпроси за Миха?

— Точно така — усмихна се непринудено Боденщайн, — да си спестим заобикалките. От кога познавате доктор Керстнер?

— От първия семестър в университета — отвърна Ритендорф, — от почти точно двайсет и четири години.

— И сте не само колеги, а и бизнес партньори, нали?

— Не. Приятели сме. Добри приятели. — Ритендорф вдъхна дима от голоазата 2 2 „Голоаз“ — марка цигари. — Бел.прев. си и в очите му се прокрадна развеселено пламъче. — И побратими.

— От кога сте съдружници в клиниката?

— От пет години — каза Ритендорф.

— И сте вложили доста пари в преустройството и ремонтирането й — уточни Боденщайн.

— Точно така — леко се усмихна Ритенхоф, но тази усмивка не стигна до очите му, които, както и преди, гледаха остро, — цяло състояние. Но то ще се изплати.

— И заради оскъдните средства бракът на доктор Керстнер стига до крах — отбеляза Боденщайн.

В ясните светлосини очи на ветеринарния лекар се появи неясен израз и той разкриви малката си уста.

— Въпросът тук не е дали се стига до крах — каза саркастично той. — Изабел от самото начало мамеше Миха и му изневеряваше. И знаеше, че съм я разкрил.