Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Чухте ли го да признава за убийството в прав текст?

— Не. Погледна ме със странните си очи и каза: Нещата просто се случват.

— Стори ли ви се склонен към насилие?

— Нали видяхте носа ми. Ще зарасне грозно, но сега не ми пука. Все ми е едно. Радва ме единствено мисълта каква физиономия ще направи Томи, когато почукам по стената от съседната килия и той разбере, че няма да го огрее.

— Казва се Томи?

— Томи Райн.

— Я виж ти!

Нова линия, знак за прекъсване.

— За какво си говорихте през цялото време?

— Трудно ми е да обобщя. Той приказваше разни странни работи. Говорихме малко за смъртта. Вие замисляли ли сте се по този въпрос? Че всъщност всички ще умрем? Виждам как хората около мен си отиват, но не мога да проумея, че и мен ме очаква същата участ. Днес няколко пъти се помъчих да го асимилирам, но умът ми просто не побира тази мисъл, все едно е нелогично математическо уравнение. Осъзнавате ли го?

— Кое?

— Че ще умрете.

— Да.

— Значи аз не съм в ред.

— Не го вземайте толкова присърце. Рано или късно ще приемете тази мисъл. Познавам хора, по-възрастни от вас, които дори не са си задавали този въпрос. Откъде се беше сдобил Ерки с револвера?

— Попитах го, а той измънка нещо под носа си. Пожелай на ближния си крава и Господ ще ти прати бик.

— Беше ли много пиян накрая?

— Не колкото мен. По думите му нямаше как да се забележи, но походката му стана нестабилна, а преди това доста размяташе ръце и крака.

— Какво си казаха Ерки и Каник?

— Почти нищо. Дебнеха се като куче и котка. Каник изгуби ума и дума от страх, направо не смееше да погледне Ерки.

— Ерки стараеше ли се да го изплаши?

— Не, не мисля. Отнесохме се добре с хлапето, нищо не сме му сторили. Само дето бяхме фиркани. При появата на Каник запоят беше в разгара си, така да се каже. Странно, но след известно вреже той престана да настоява да го пуснели. Успокои се. Тримата се почувствахме някак свързани. Никой не предприемаше нищо. Чакахме да дойдете.

— Каква беше реакцията на Каник, когато открихте, че Ерки е мъртъв?

— Изпадна в ужасна паника. Заклеваше ме да му помогна.

— Как?

— Като ви убедя, че случилото се е злополука.

— А така ли беше?

— Категорично да. Каник се бе прицелил във вратата. Нямало е как да предположи, че вътре има хора, а камо ли че Ерки ще отвори вратата точно в този миг.

— Ясно. Какво друго?

— В смисъл?

— Каник предложи ли да избягате от местопроизшествието или да скриете трупа?

— Не, не. В никакъв случай. Разубедих го.

— Значи все пак го е предложил?

— Ами… не, всъщност не е така. Просто изпадна в паника и се обърка. Разбираемо е. За негов късмет е само на дванайсет и попада под възрастовата граница за съдимост.

Сейер се отпусна зад волана и затръшна вратата. Макар че бе спал лошо, усети как внезапно го обзема неочаквана бодрост. Имаше странното усещане, че моментът е решаващ. Изведнъж разбра. Времето бе спряло. Загледа се през прозореца на колата, за да намери нещо отвън, което да обясни усещането му, но не откри такова. Вкамени се, неспособен да се движи. Не изпитваше дискомфорт, а просто почуда. Гледаше ръцете си върху волана: косъмчетата, фините линии над кокалчетата, белите гладки и чисти нокти; ръчния си часовник; малката златна корона на циферблата. В огледалото видя очите си. Лицето му изглеждаше остаряло, но необикновено будно. Автомобилен клаксон го извади от вцепенението. Сейер включи автомобила на скорост и бавно потегли покрай редиците паркирани коли.

Момчето стоеше с изправен гръб. Левият му крак сочеше настрани, а десният — право напред. Вдигна глава и брадичка. Ръцете му висяха отпуснати покрай тялото. Пое си дълбоко дъх. Бавно издиша, обърна глава наляво, сякаш крадешком. Движенията му притежаваха мекота и плавност. Присви очи, видя как жълтият кръг на трийсет метра разстояние придоби ясни очертания. Отново си пое дъх и го задържа в дробовете си. Огромният му гръден кош се изду и той вдигна лъка на височината на очите си. Опъна тетивата, зае стрелкова позиция и се прицели. Видя как червената точица докосна долния ръб на мишената. Искаше да уцели десетката. Биваше го в стрелбата. Имаше звездни мигове, когато всичко му се удаваше. Стрелата полетя от тетивата, а лъкът — от ръката му. Преобърна се и увисна на ремъка на китката му. Стрелата се заби в мишената с остър звук. Той изпусна въздуха от дробовете си и затърси опипом нова стрела в колчана, без да изпуска мишената от очи, без да помръдва крака. Закрепи стрелата на тетивата. Искаше да улучи десетката три пъти. Ако му провърви, втората стрела ще издрънчи покрай първата. Отпусна лъка, вдиша дълбоко, затвори очи. Отвори ги. Вторачи се в мишената и в червените пера на първата стрела, открояващи се на фона на жълтия кръг.