Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Татко, запознай се със старши инспектор Конрад Сейер — представи го тя.

Герхард Стрюел не е морско свинче, а неин баща!

Сейер се опита да се окопити, докато поемаше протегнатата към него ръка. Защо Сара иска да му покаже жилището си и нуждаещия се от постоянни грижи старец? Сигурно това е нейното послание: „Отведи ме оттук!“.

— Време е да се прибирам, че кучето ме чака — глуповато обясни Сейер.

— Извинете ме — усмихна се тя, докато се суетеше с якето си. — Не исках да ви задържам.

Герхард Стрюел изгледа продължително Сейер.

— Значи всичко свърши?

„Да — помисли си Сейер, — всичко свърши, преди да е започнало. Сега няма как да предприема нещо. Моментът не е подходящ.“

Сейер се оказа в безизходица. Ако искаше нещо повече от нея, оттук насетне се налагаше да вдигне слушалката и да набере номера й. Тя вече му бе показала ясно намеренията си. Негов ред беше да поеме хвърлената ръкавица. Сара му бе подала ръка.

— Бяхме превъзходен тандем, нали?

Сейер почувства, че тя бе посяла зрънце в душата му. Вероятно то щеше да покълне.

Превъзходен тандем.

Сейер откри името й в именника си. Сара — Господарка.

После се взира в тавана, легнал в леглото си. Водеше въображаем разговор с нея. Думите се лееха с лекота от устата им.

Бях убеден, че ще се появиш. Чаках те.

Разкажи ми нещо за себе си, усмихна се тя.

Какво искаш да чуеш?

Детски спомен. Някой красив спомен.

Ето, това е красиво: Лятото, когато навърших пет, татко ме заведе в катедралата на Роскилде. Не знаех какво има вътре. Напълно неподготвен, стъпих от топлата слънчева светлина на каменния под. В църквата гъмжеше от ковчези. Татко ми обясни, че там са положени телата на всички свещеници, служили в тази църква. Ковчези, изработени от мрамор, образуваха безконечни редици от двете страни на църковните скамейки и представляваха неописуема красота. Въпреки това вътре направо се разтреперих от студ. Дърпах татко за ръката и исках да излезем. Той се натъжи. Спят вечен сън, усмихна се той, докато ние трябва да се трепем в градината независимо от горещината! Аз кося тревата, а ти плевиш.

Гледката с ковчезите се загнезди в съзнанието ми. Напусна ме едва когато мама ни поднесе сладко от ягоди в градината. Сладкото беше студено, защото го държеше в мазето, а сметаната беше приятно хладка. Ядях сладкото и си мислех: има някаква грешка, в ковчезите няма нищо освен прах и паяци. А сладкото имаше превъзходен вкус. Как да допуснеш, че животът не продължава вечно? Погледнах синия небосклон и неочаквано зърнах ято ангели с бели крила, носещи се из въздуха. Сигурно идват да ни вземат, а дори не сме си изяли сладкото! И татко ги видя. Вдигна очи и се усмихна въодушевено. Виж, Конрад, погледни колко са красиви!

Министерството на отбраната беше пуснало петнайсет парашутисти и те се приземиха на футболното игрище малко по-нататък. Бавно спускащите се красиви парашути останаха завинаги в съзнанието ми.

После дълго време лежа буден. Чувстваше се страшно изморен, но очите му бяха осветени някак си отвътре. Впери поглед в мрака. Въртеше се в леглото, а Колберг наостряше уши при всеки шум. От жега не можеше да заспи. Започна да се чеше. Стана обезсърчен от леглото, облече се и отиде в хола. Колберг се затътри след него. Наистина ли искаше да допусне жена близо до себе си? Да се събужда с нея всяка сутрин години наред. Какво ще каже Колберг? Две мъжки кучета няма да се понасят.

— Да излезем ли на разходка? — прошепна Сейер.

Кучето излая и тръгна към вратата. В два часа след полунощ жилищният блок се извисяваше като самотна колона в беззвездната тъма.

По навик Сейер понечи да тръгне към центъра и да се отбие на гробището. После обаче се отказа. Мъчеше го гузна съвест, направо не беше за вярване. Сейер познаваше това състояние от описанията в специализираната литература. Нямаше представа как да го преодолее. „Май най-добре да се преместя — разсъждаваше той, — да сменя колата. Да тегля чертата преди и след Елисе. Така само тъпча на едно място. Нещо ми пречи да продължа напред.“

Сейер излезе по къс ръкав. Прохладният нощен въздух облекчи сърбежа по ръцете му. Тръгна без посока, както се бе скитал Ерки.

„Ако живееш, трябва да правиш каквото правят живите“ — неочаквано си помисли той. Обърна се и се вторачи в блока. Нещо в постройката — черен стълб от сив бетон, слабо проблясващ в тъмнината — свидетелстваше за човешкия страх. „Искам да се преместя другаде — реши той, — да съм близо до земята; да нагазя в тревата и да вдигна очи към короните на дърветата.“