Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Сара седеше мълчаливо на края на стола. Сейер й разказа случилото се. Тя поиска да узнае всички подробности: как е лежал Ерки, дали е изпитвал болка. Сейер я успокои. Най-вероятно просто се е чувствал изморен, а кръвозагубата го е изтощила. Сигурно бавно е изпаднал в безсъзнание като в сън. Сейер се мъчеше да не пропусне нищо. Остана само последната подробност.

— Не мога да повярвам, че Ерки е мъртъв — прошепна тя. — Че наистина вече не е между нас. Всъщност дори го виждам пред очите си, и то съвсем ясно. Само че на друго място.

— Къде? — поинтересува се Сейер.

Сара се усмихна смутено.

— Носи се из необятен мрак и поглежда надолу безгрижно. „Само ако знаехте колко е красиво тук — съжалява ни той, — а вие долу само се мъчите.“

Въображаемата картина извика меланхолична усмивка по лицето на Сейер. Той се опита да измисли подходяща реплика, която да смекчи следващите му думи.

— Развързах краката на жабата — неочаквано сподели тя.

— Благодаря, за мен е облекчение.

Беше облечена в сако. Загърна се в него. Сейер не запали луминесцентните лампи на тавана. Настолната лампа със зеленикава светлина върху бюрото му придаваше на кабинета вид на аквариум.

— Трябва да ви съобщя нещо.

Тя вдигна очи, за да разчете изражението му.

— В якето на Ерки открихме портфейл — прокашля се тихо той. — Червен портфейл. Бил е на Халдис Хурн и съдържа близо четиристотин крони.

Сейер млъкна и зачака реакцията й. Лицето й изглеждаше бледо на зеленикавата светлина.

— Едно на нула за Конрад — печално се усмихна тя.

— Не съм спечелил — отвърна той, защото не му хрумна нищо подходящо.

— За какво си мислите?

— Ще дойде ли някой да ви вземе оттук?

Въпросът му се изплъзна, преди да успее да помисли.

Сейер изпитваше желание да я закара до дома й, но Герхард сигурно има автомобил и ще довтаса начаса. Сейер си представи как изглежда съпругът на Сара: седи във всекидневната и си поглежда часовника, очаквайки телефонът да звънне всеки момент; готов е да посрещне и отведе у дома онова, което по закон е само негово.

— Не — вдигна рамене тя. — Дойдох с такси. А шефът е в инвалидна количка, затворен с мен между четири стени. Има множествена склероза.

Сейер се изненада. Не можеше да си представи Сара с инвалид. Очакваше нещо съвсем различно. През ума му мина доста нечестива мисъл.

— Нека да ви закарам.

— Удобно ли е?

— Никой не ме чака вкъщи. Сам съм.

Какво толкова — най-после изплю камъчето.

Сам съм.

Някога беше ли се изразявал така? Или просто бе определял семейното си положение като вдовец или необвързан?

В колата цареше тишина. С крайчеца на окото си Сейер виждаше коленете й, а останалото усещаше като присъствие, бегла догадка, копнеж. Отпуснатите му ръце върху волана го издаваха. Сякаш крещяха силно, та всички да ги чуят, че имат нужда да прегърнат някого. „За какво си мислиш?“ — питаше се той, но не смееше да се обърне към нея. Ерки беше мъртъв, а тя го бе лекувала месеци наред. Не бе успяла да го спаси.

По указанията й зави в една задънена уличка на име „Ягодово място“. Наложи се да спре, макар че с нея би отишъл на края на света.

— Сигурно е глупаво да го казвам — подхвана внезапно Сара, — но направо не мога да го повярвам.

— Че Ерки е мъртъв?

— Че наистина той е я убил.

Сейер седеше с ръце в скута си. Нервно ги размърда и изтърси смутено:

— Днес казахте нещо: понякога, макар и рядко, се случват неща, които са просто необясними.

— Не се отказвам от думите си — вдигна рамене тя.

— В смисъл?

— Ще се разровя и ще разбера защо се е случило.

— Къде ще търсите?

— В записките си, в паметта си. Ще премисля всичко казано и недоизказано в терапевтичните ни сеанси. Няма да имам мира, ако не проумея причината.

— А ще я споделите ли с мен после?

Най-сетне тя вдигна очи и се усмихна.

— Елате с мен — неочаквано го помоли тя.

Сейер не разбра защо го кани в дома си, но послушно я последва. Наблюдаваше я как отключва, след като кратко позвъни на вратата. Вероятно така сигнализираше на мъжа си, че се прибира именно тя. Сейер нямаше желание да се запознава с него. Не искаше представите му за живота им да се материализират. Къщата, в която живееше Сара, представляваше една от поредица ниски еднотипни сгради. Жилището беше пригодено за инвалид, с по-широки от обичайното врати. Приближиха всекидневната. Сейер се сети за книга, която бе прочел като млад. Напомняше на сегашната ситуация. Безнадеждно влюбеният главен герой отива с жената на мечтите си в дома й. Изгубил си е ума по нея и предполага, че тя живее сама. На път към жилището й тя споменава кой ги чака вкъщи: Джони. Сърцето на влюбения мъж се къса от мъка, докато не прекрачват прага на всекидневната й. Джони всъщност е морско свинче. Герхард Стрюел седеше до писалището в стаята и четеше, навлечен с жилетка въпреки жегата. Обърна се и кимна на госта. Повдигна си очилата. Герхард всъщност беше по-възрастен от Сейер, с гола глава и тъмни очи. На пода до него лежеше немска овчарка. Кучето повдигна глава и се вторачи в новодошлия.