Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Напротив — възрази Морган.

Усети, че думите му тутакси се превърнаха в истина.

Захлипа безпомощно и се загледа през прозореца. Гората му се виждаше размазана и сякаш се губеше в далечината. Крайно време беше да се махне оттук. Да полудее като Ерки. Морган знаеше, че само да пожелае, може да си мънка под носа. Да се потопи в свой свят и да престане да съществува за реалността; да гледа с почуда как хората говорят, защото не разбира какво казват; да не го е грижа за тях, да ги остави да правят, каквото си искат. Това не ме засяга. Това общество е твърде гадно. Налага се да се съобразяваш с прекалено много неща. Например с изнудвана, който ще излезе от затвора, или с дебеланкото пред очите ти.

— Нямаме друг избор! — крещеше Каник.

Морган отпусна глава върху гърдите си. Чуваше хлипането на Каник и още нещо от далечината, което бавно се приближаваше. Долетя слаб кучешки лай.

— Твърде късно е — простена той. — Някой идва.

Сейер разглеждаше картата.

— Приближаваме към стара къща.

Вторачи се в далечината и посочи с ръка.

— Обзалагам се, че дебнат в някоя от съборетините наоколо.

— Какво ще правим, когато ги открием? — попита Скаре.

Сейер погледна спътниците си един по един.

— Лично аз не си падам по драматичните изпълнения. Предлагам да застанем на известно разстояние от тях и ясно да им дадем да разберат, че сме въоръжени.

— А ако той излезе със заложника пред себе си и револвер, опрян в слепоочието му?

— Ще го пуснем да избяга. И без това няма да стигне далеч. Имаме числено превъзходство.

Скаре избърса потта от челото си.

— Да не сте посмели да стреляте — предупреди ги Сейер. — Не искам някой от вас да се превърне в безжизнено тяло, което ще носим на ръце до вкъщи в тази жега. Когато всички свърши, ще се наложи да даваме обяснение за всяка минута. Писмено, честно и с чиста съвест. Без мое разрешение няма да пипате оръжията. А ако си променя решението, ще ви го съобщя.

Продължи нататък, а те тръгнаха след него. Всички го харесваха, но понякога им се струваше малко дефанзивно настроен. Такива задачи бяха рядкост в скучното им ежедневие. Не че искаха да скитат из горещата гора, но вкусът на адреналина им се услаждаше.

— Тук долу трябва да е Езерото на Царството небесно — посочи Сейер. — Или поне според картата се намира там. Макар че оттук ми е трудно да го видя. На бас, че кучетата ще се насочат натам.

— Не виждам никаква къща.

Елман заслони лице с ръка. Намираха се сред дървета, избуяли гъсто едно до друго.

— Може да е зад онези дървета. В такъв случай няма да ни видят.

Продължиха да навлизат все по-навътре. Кучетата предвождаха колоната и подтичваха право към малка горичка. От време на време Скаре поглеждаше към небето. Изпитваше нужда да се увери, че Създателят бди над тях. Чувстваше се някак застрашен сред дърветата и започна да изпитва съмнения. Цареше затишие като пред грандиозна буря. Нямаше обаче облаци, а само лек воал над дърветата. Бавно и неумолимо почвата губеше влажността си и тя сякаш се издигаше и превръщаше в млечнобяла мъгла, покриваща пейзажа. Вероятно двамата бегълци наблюдават действията им от някой отворен прозорец със заредено оръжие в ръка. Или отдавна са изоставили хребета зад гърба си. Скупчените дървета бавно се приближаваха, но не се виждаше и следа от човешка постройка.

Решиха да поставят Зеб на подслушвателен пост. Елман извика кучето при себе си, а другите две вързаха на каишки. Известно време мъжете наблюдаваха голямото кафяво животно. Главата му бавно се местеше наляво-надясно, а ушите му търсеха сигнал като две антени и леко потрепваха. Внезапно щръкнаха право нагоре. За последен път то обърна глава към горичката. Елман прокара мислена права линия от ушите на Зеб към дърветата.

— Там има хора — прошепна той.

Сейер отиде да провери. Зеб понечи да го последва, но той го задържа с рязко дръпване на каишката. Кучето изскимтя. Докато Сейер се промъкваше напред, косата му блестеше като сребро сред зеленината. Секундите се нижеха, Скаре се потеше, мъжете галеха кучетата по гърбовете. Сейер крачеше напред. Точно преди горичката сви вляво и нагази в растителността в периферията. Опита се да се отпусне. Стори му се, че различи фигура между дърветата, нещо по-тъмно и по-гъсто. Попипа оръжието си. Кожата на кобура стопли ръката му. Дърветата се разредиха. Пред него се откри поляна, а насред поляната — къща. Тъмна и неприветлива. От дърво. Огледа прозорците, строшени до един. Не се виждаше жива душа. Сейер приклекна в тревата, та да не го видят през прозорците. Не беше изключено вътре да има хора, макар и да цареше гробна тишина. Вероятно спяха или си почиваха. А може би чакаха. Върху покрива на къщата растеше суха, опърлена от слънцето трева. Прозорците, разделени с греди, бяха малки и вътре не влизаше много светлина. Вътре сигурно е прохладно и приятно. Обзе го усещането, че там има хора, но не чуваше нищо. Изобщо не възнамеряваше да се изправи и да се приближи до вратата. Ако бяха вътре, бегълците може би щяха да се изплашат и в обзелата ги паника да стрелят. Сейер не помръдна. Върху сухата трева наоколо не виждаше дори дребно камъче. Реши да хвърли шишарка по стената. Ще се чуе слаб звук, но вероятно достатъчен, за да накара някой от тях да се появи на прозореца и да провери какво става. Потърси под близкия сух бор и намери шишарка. Взря се в тъмнината. Май най-добре да я запрати по вратата. Ако изобщо има някой, ще чуят. На полегатото горно стъпало се виждаше тъмно, кафявочервено петно. Приличаше на кръв. Сейер смръщи вежди. Дали някой е пострадал? Засили се и хвърли шишарката. Чу леко тупване. На мига клекна отново. Нищо не се случи. Реши да изчака една минута. Секундите минаваха. Не се чувстваше никак удобно, клекнал в работния комбинезон, та той едва покриваше глезените му. Мина една минута. Той се обърна и се върна.