Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Никой не реагира. Ще вляза в къщата.

Скаре го погледна тревожно.

— Едва ли са вътре. Много е тихо.

— Зеб чу звук — припомни Елман.

Сейер и Скаре се върнаха в къщата, а останалите изчакаха с кучетата. Сейер бутна вратата.

— Ехо! Полиция! Има ли някой вътре?

Не получиха отговор. Сейер не очакваше крадецът да се появи изневиделица срещу него и да го застреля. Не така щеше да умре. А и къщата изглеждаше напълно необитаема. Надникна във всекидневната. Видя зелен диван, стар шкаф и сив куфар. Последното го изненада. Направи няколко крачки. Прошепна на Скаре:

— Били са тук.

За миг спря на прашния под и огледа стаята. Очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към сумрака. Забеляза човешко тяло в ъгъла: слаб мъж в тъмни дрехи и черна коса, полуизлегнат на пода, с опряна на шкафа глава. Позата му изглеждаше много неудобна. Сейер вече изобщо не мислеше за своята безопасност, не допускаше някой да го нарани. Пристъпи към мъжа и коленичи до безжизненото му тяло. Първо се изненада колко малък, изпосталял и слабичък изглежда той, отпуснат на земята със затворени очи и смъртнобледо лице. Приличаше на дете, страдащо от недохранване, а разпилените му коси стигаха до раменете.

— Ерки — прошепна старши инспекторът.

Трупът лежеше в локва кръв. Сейер опипа тънкия му врат да провери има ли пулс. Не усети нищо. На пръв поглед раната не се забелязваше, но очевидно бе улучен някъде в слабините. Тялото все още не беше напълно изстинало. Сейер понечи да се изправи, но чу неприятен, скърцащ звук. Първо помисли, че Скаре е влязъл в стаята, ала изведнъж нещо тъмно попадна в полезрението му. Вратата на шкафа бавно се отвори и зейна, а пантите изскърцаха. Сейер настръхна. Отдъхна си, защото скърцането престана. Вътре едва ли имаше човек. Не можеше да надникне в шкафа от мястото, където бе застанал, но не допускаше някой да го дебне оттам. Крадецът не би се скрил в стар шкаф, след като е застрелял заложника. Отдавна си е плюл на петите. Вратата сигурно се бе отворила заради стъпките му по пода. Вероятно е раздвижил дъските. Сейер отстъпи заднишком. Вторачи се в тъмния шкаф. Проблесна метал.

Оръжието трепереше силно. Сейер се задъха от изненада и посегна към кобура си, но се отказа. Нищо не разбираше. Погледна втренченото в него създание, побледняло от страх, и револвера в ръката му. В шкафа се криеше Каник. Сейер не проумяваше какво става. Направи му впечатление как момчето държи револвера.

Недей точно сега да допускаш грешка. Спокойно, спокойно, хлапето е на ръба на нервен срив и напълно непредсказуемо. Не мърдай, не повишавай глас. Не показвай колко си изплашен.

— Не исках! — изкрещя Каник.

Гласът му прониза тишината и Сейер направо подскочи, въпреки че беше подготвен.

— Изпречи се на пътя ми! Питайте Морган!

Държеше Сейер на мушка, целеше се в гръдния му кош и имаше огромни шансове да го улучи. Ако знаеше как да стреля. Сейер си отпусна ръцете.

— Не си вдигнал петлето, Каник. Кой е Морган?

Каник зяпна слисано револвера. Помъчи се да вдигне предпазителя, но пръстите му, сковани от ужас, не му се подчиняваха. Най-сетне успя с начинанието, ала Сейер отдавна вече бе извадил своето оръжие. А зад Каник стоеше къдрав мъж с вдигнат пистолет.

— В малката стаичка е — измънка Каник.

После пусна револвера на пода и сякаш се прекърши на две. Повърна неудържимо върху прогнилите дъски, без дори да излиза от шкафа. Цялото съдържание на стомаха му се изсипа на пода: гювеч, уиски. Сейер изчака да му мине пристъпът. Вдигна внимателно револвера и тръгна да търси малката стаичка.

Морган стоеше зад вратата и чакаше. Сега се втурна навън и се насочи към гората. Хукна с малкото останали му сили напряко през двора и се скри в гъсталака. Елман забеляза русата му коса и шарените бермуди сред листата. Нещастникът беше обречен. Елман клекна, хвана кучето за голямата глава и му прошепна в ухото:

— Зеб, дръж!

Кучето направи скок и се втурна напред като светкавица. Морган тичаше. Не чуваше нито галопиращото по петите му куче, нито виковете и крясъците. Всъщност навсякъде цареше ужасна тишина. Тичаше с тежки крачки, но силите му го напуснаха за секунди. Зеб видя белите ръце и се насочи към лявата. Животното нямаше агресивни намерения към беглеца. Действията му бяха плод на продължителна дресировка и ясна команда, нищо повече. Морган спря да си поеме дъх. Коленете му се подкосиха. Трябваше да установи дали някой не го преследва. С ужас се вторачи в приближаващото се чудовище с блестяща паст, червен език и жълти зъби. Кучето се приготви за скок. Белите ръце не Морган — първоначалната му цел — вече не се виждаха. Затова пък в средата на зачервеното лице се открояваше жълтата кърпа — перфектната мишена. Кучето се спусна с лай върху нея. Морган нададе сърцераздирателен вой. Когато полицаите го настигнаха, той хлипаше, заровил лице в ръцете си. Сейер се заслуша в риданията му. Долови осезаема нотка на облекчение.