Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Огледай се — подкани го той. — Май не е много населено, а?

— Не се хващай за думата. Казах го просто така. И двамата са еднакво опасни.

— Само дето единият носи оръжие — възрази Скаре.

Продължиха нататък. Кучетата търпеливо крачеха навътре в гората. Понякога нагазваха из гъсти храсталаци, друг път вървяха спокойно по светлата и чиста пътека. В телата им пулсираше гореща кръв. Светлината беше красива, наситеножълта, а дърветата показваха безброй нюанси на зеленото. Редуваха се иглички и листа, смесваха се мекото и острото, тревата галеше прасците им, а клонките, оттласнати с ръка, ги шибаха в лицата. Бързо се отказаха да гонят насекомите, кацащи по телата им. Изразходваха твърде много енергия. Само веднъж Скаре прогони злобна оса, заплела се в къдриците му. Спряха до малко поточе, за да напоят кучетата. Мъжете наплискаха лицата и вратовете си със студена вода. Кучетата все още изпълняваха заповедите да търсят човешката миризма, макар и да беше слаба. Животните показваха издръжливост и енергичност за разлика от хората, обезсърчени от голямото разстояние, изминато от бегълците. Вероятно двамата се бяха скрили на прохладно, сенчесто място и топяха крака в някое езерце. Мъжете се изкушиха при мисълта и те да се разхладят във вода. Макар и глупава, идеята не им даваше мира. Леденостудена искряща вода. Искаше им се да се потопят и да свалят температурата на нагорещените си тела; да изплакнат потта от косите си.

Внезапно Елман се обади:

— Във Виетнам, когато газели през гъсталаците в най-горещата част от деня, американците усещали как мозъците им завират под каските.

— Завират? Я стига глупости — поклати глава Сейер.

— Променили се завинаги.

— Това е щяло да се случи неминуемо.

— А вие допускате ли това наистина да е възможно? — обърна се Елман към тях.

— Не, разбира се.

— Да не си лекар? — сухо попита Елман и си нагласи шапката.

Останалите се закискаха тихичко. Кучетата продължаваха да търсят, без да обръщат внимание на разговора. Забиваха муцуни встрани от пътеката, а после пак поемаха бавно напред. Все пак животните се придържаха към определен маршрут и мъжете сметнаха за най-вероятно бегълците да са предпочели пътеката пред броденето из гъстата гора.

— Ще ги открием — упорито заяви Скаре.

— Често си мисля колко трагично предопределена е съдбата на мъжа — отбеляза Елман, проследи Зеб с поглед и въздъхна.

— Какви ги дрънкаш? — обърна се Скаре.

— Ами тестостеронът. Нали той е причината за агресивната природа на мъжа?

— Е, и?

— Точно затова ние, следотърсачите, почти никога не преследваме жени. Само си представете колко оскъдно облечени биха били две дами в тази жега!

Сейер се засмя тихо. Сети се за Сара и кръговете в очите й. Скаре забеляза промяната във физиономията му.

— Какво те притеснява, Конрад?

— Супер съм, не бой се.

Настроението на групата бе превъзходно. На синия небосклон се появи малък самолет. Блестеше на слънцето. Сейер го проследи с поглед. Представи си, че и той се намира там, горе, където беше по-прохладно и просторно. Ето, самият той се вози на този самолет с парашут на гърба. Отваря вратата и се взира надолу. После се хвърля напред, първо пада известно време, а после започва да се носи леко по въздушен стълб.

— Виждаш ли го, Якоб? — посочи той.

Скаре погледна разтревожено към самолета. Въображението му заработи на пълни обороти.

— Имаш ли огледало?

Морган се мъчеше да фокусира с поглед носа си. Събра си очите в една точка.

— Който има приятели, няма нужда от огледало — измънка Ерки, опрян на шкафа.

Морган погледна Каник.

— Толкова е устат, че не е за вярване.

— В куфара си нося огледало — тихо се обади Каник.

Хлапето се страхуваше да погледне Ерки в очите. Струваше му се, че лудият мъж обмисля по какъв отвратителен начин да го убие. По лицето му бе изписана странна физиономия.

— Донеси го, Ерки — заповяда Морган.

Ерки мълчеше. Чувстваше се приятно замаян и отпуснат. Морган не настоя, а отиде на стълбите и домъкна вътре куфара и лъка. Разрови стрелите и другите принадлежности и намери огледалото: малко, квадратно, вероятно десет на десет сантиметра. Морган колебливо го вдигна пред лицето си.

— О, дявол да го вземе! Та това е най-отвратителното нещо, което съм виждал през живота си!

Каник не бе допускал, че Морган не знае на какво прилича носът му. Думите на пострадалия отговаряха на истината: лицето му изглеждаше потресаващо.