Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Търси!

Магическата дума! Кучетата не чакаха повторна подкана. Няколко секунди обикаляха началото на пътечката, после продължиха нататък, изцяло обсебени от поставената им задача да проследят миризмата от колата. Елман прошепна:

— Няма съмнение, кучетата надушиха нещо.

Останалите кимнаха. Мускулестите овчарки ги поведоха по склона. Трите кучета вървяха отвързани, предвождани от Шариф. Мъжете ги следваха запъхтени, потни заради работните облекла. Кучетата се движеха едно след друго. Преди да ги пуснат, им дадоха да пият вода до насита и сега овчарките разполагаха с издръжливост, на която мъжете можеха само да завиждат, макар да имаха добра физическа подготовка. Години наред тренираха усилено, за да се справят отлично с работата си. Жегата обаче просто ги изцеждаше. Колко ли далеч са отишли тези двамата?

Гората изглеждаше мъртва и неподвижна. Сякаш крещеше за вода. Носеха карта и гледаха накъде отвеждат пътеките и в каква посока се падат старите поселения. Един от мъжете бръкна да извади дъвка от джоба си и проследи Неро с очи. Муцуната на кучето сновеше наляво-надясно. Макар и рядко, то се отклоняваше малко встрани, а после се завърташе в кръг, сякаш искаше да се върне, но все пак продължаваше напред. Шариф предвождаше колоната. Главата му беше черна, както и гърбът. Лъскавата му дебела козина блестеше на слънцето. Опашката напомняше голямо златисто знаме, а лапите бяха широки и силни. Мъжете не си представяха нищо по-красиво от добре гледана овчарка. За тях немската овчарка беше идеалното куче . След петнайсет минути смениха водача. Сложиха Зеб начело на колоната. Така веднага събудиха съревнователния инстинкт у животните. Кучетата се окопитиха, готови да дадат най-доброто от себе си. И все пак постепенно започнаха да се лутат, опашките им увиснаха. Вече не душеха толкова енергично. Неро и Шариф се колебаеха дали искат да продължат нататък, или да се връщат. Мъжете не бързаха. Използваха удалата им се възможност да си отдъхнат след мъчителното изкачване. Намираха се на възвишение. Оттук се виждаше главният път и бариерата на жп прелеза.

— Обзалагам се, че се спрели тук да си починат — тихо отбеляза Сейер.

Останалите само кимнаха. Оттук двамата бегълци са забелязали патрула и бариерата. После са продължили пътя си. Но накъде?

— Тук има фас — съобщи Скаре и го вдигна от земята. — От ръчно свита цигара. Хартията е от „Биг Бен“.

Прибра угарката в пластмасов плик и го мушна в джоба си. Продължи да търси, но без успех.

— Да оставим Зеб да продължи напред, а останалите да обикалят — предложи Елман.

Неро и Шариф започнаха да сноват насам-натам. Покриваха разстояние от петдесет метра. Зеб продължи да обхожда терена по обичайния начин. Получаваха неясни сигнали от кучетата. Зеб вече не изглеждаше толкова енергичен, спираше и сякаш губеше концентрацията си. Огледаха се назад. Бегълците не са слезли към стопанството на убитата. Може би са поели нагоре към някогашните селища? Нищо чудно в тази жега да са си починали в някоя от колибите. В такъв случай кучетата щяха да намерят там следи, по-ясни отколкото на този сух терен.

В голямата гора цареше тишина. През есента имаше повече хора — ловци, берачи на плодове. А сега жегата не предразполагаше към разходка тук, освен ако обстоятелствата не го налагаха. Но ако човек получаваше възнаграждение за изпълнението на такава задача и беше обладан от непоправим приключенски дух, то в кръвта му сякаш лазеха мравки и не му даваха мира.

Сейер прокара ръка по челото си и опипа оръжието. На тренировъчната стрелба се справяше отлично, но нещата се променяха при реална престрелка. Тази мисъл го тревожеше. Една-единствена грешна преценка би довела до фатални последствия: отстраняване от работа; инвалидност; смърт. Възможните нещастия нямаха край. По една или друга причина Сейер се чувстваше уязвим. Като че ли животът му придоби нов смисъл. Пропъди черните мисли и продължи да крачи с пълна сила. Хвърли поглед на Скаре, който бе нахлупил шапката с козирка ниско на челото си, за да се предпази от слънчевите лъчи.

— Един господ знае какво е сполетяло нещастника от психиатрията — промърмори Сейер.

— Имаме също толкова основателна причина да се тревожим и за крадеца — отбеляза Скаре и го погледна.

— Не знаем дали наистина е убил Халдис Хурн. Според сведенията само е забелязан до двора й.

Скаре носеше очила със стоманени рамки и допълнителни затъмнени стъкла.