Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Мъчеше се да отчекне камъче от подметката на маратонката си. После издърпа връзката, за да я завърже около бедрото си. Раната не спираше да кърви. Каник се местеше наляво-надясно на дивана. Тялото му се разливаше като пудинг и заплашваше да заеме целия диван. При всяко негово движение пружините скърцаха. Внезапно на Морган му се зави свят. Какво всъщност ставаше тук? Колко време щяха да останат в тази къща? По една или друга причина мисълта да остане сам му се струваше непоносима. Нямаше да преживее да ги намерят и да ги изпратят някъде, разделени един от друг. Не искаше да му отнемат Ерки и възможността да го види отново. Та Морган нямаше друг близък човек. Тази гореща, мръсна стая, опиянението от уискито, тихият, приятен глас на Ерки и дебелото хлапе със сведения поглед — той не искаше това да изчезва. Мисълта направо го остави без дъх. Напълно объркан, грабна бутилката.

— Корен, стъбло и листа — отрони той.

Каник вече разбра, че и двамата са побъркани. Сигурно са побягнали заедно от болницата. Две бомби със закъснител. Най-добре да не ги дразни.

Каник дишаше съвсем леко. Ерки се бе оттеглил настрани. Седеше на пода с гръб, подпрян на стария, счупен шкаф. Възцари се покой. Барабаните и гайдата най-после утихнаха. Ерки си почиваше с ръка върху револвера.

Горски работник зави към платото с червения си „Масей Фъргюсън“ и се насочи към тесния коларски път, където искаше да паркира. Изненада се, когато видя зеления брезент. Изгаси мотора и слезе.

Избута гладката зелена материя върху покрива на колата и надникна вътре. Беше празна, като изключим бурканче с капачка на винт на пода отпред. Мъжът отвори вратата, извади го и прочете етикета: „Трилафон, 25 mg сутрин, обед и вечер“. За някой си Ерки Юрма, изписан от доктор С. Стрюел. Изоставена малка, бяла кола. Не е заключена. Сети се, че по новините съобщиха за обир, извършен сутринта. Автомобилът беше рено „Меган“. Върна се при трактора, обърна и пое обратно към къщи.

След по-малко от час на платото спряха два автомобила. Навън изскочиха петима мъже с три превъзбудени кучета. Овчарките вдигнаха голяма олелия. Най-отпред крачеше петгодишният Шариф. Всичко в него беше настръхнало: козината, ушите, сетивата. Следваше го Неро — малко по-светъл и лек. По темперамент приличаше изцяло на Шариф: дърпаше си каишката и искаше веднага да започне да търси. Третото куче имаше много по-рунтава козина от събратята си и се движеше по-мудно. Бе навършило осем години и наближаваше пенсионна възраст. Казваше се Зеб, а стопанинът му — Елман. Всеки път, когато тръгваха на оглед, Елман се боеше, че ще бъде за последно. Вгледа се в тъмната глава на овчарката. Времето му бе почти изтекло. Елман не знаеше дали ще може да започне да обучава ново куче. След Зеб всяко друго куче би изглеждало като падение.

Отправната точка не предполагаше добро начало на търсенето. Сухите, пращящи клони, от които се бе изпарила всякаква влажност, не задържаха дълго следите.

Шариф се втурна в колата. Започна да души около предната седалка и по пода под гумените постелки. После се прехвърли на съседната седалка. Раздвижи опашка. Излезе и продължи да души по сухата земя, силно размахвайки опашка. Тръгна по пътеката. Останалите кучета го последваха. Процедурата се повтори. Мъжете се загледаха в гъстата гора и си кимнаха. Кучетата се вторачиха в тях в очакване на магическата дума, която да отприщи силата им.

Мъжете носеха оръжия. Товарът, увесен по коланите им, вдъхваше едновременно успокоение и страх. Задачата изглеждаше вълнуваща. Ето, за това мечтаеха те, когато като млади започнаха работа в полицията, а после се прехвърлиха в патрула за кучета следотърсачи. И тримата бяха големи мъже, ако хората между трийсет и четирийсет години можеха да се нарекат така, както обичаше да се шегува със сериозен тон Сейер. Професията им ги бе отвеждала до какви ли не находки. Обожаваха тишината в гората и пълната неизвестност; съвместната работа с кучетата; дишането на запъхтените животни, пукащите съчки, шумоленето на листата и жуженето на хиляди насекоми. Всичките им сетива бяха изострени до крайна степен. Вървяха с погледи, забити в земята, за да не пропуснат и най-дребния детайл: фас, счупена клонка или следи от запален огън. Наблюдаваха внимателно поведението на кучетата, например дали размахват енергично опашка, или внезапно тя увисва и напълно спира да се движи. Същевременно очакваха всеки момент обаждане от Камарата. Всичко беше възможно: крадецът да е извършил нов обир, заложникът да е намерен в задоволително здравословно състояние или проснат в някоя канавка с пръснат череп. Примамваше ги точно тази неизвестност. Ден с ден не си приличаха. Веднъж намираха изчезналия обесен на дърво, друг път — седнал на пън, капнал от умора, щастлив, че най-после са го открили. Или мъртъв от свръхдоза. А после идваше ред на отпускането. Напрежението изчезваше. Днес обаче обстоятелствата бяха малко по-различни. Търсеха двама избягали, вероятно отчаяни мъже.