Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Възпален е, Ерки. Знаех си!

Той нервно крачеше напред-назад из стаята.

— Целият свят е възпален — промърмори Ерки. — Болест, смърт и нещастие.

— За колко време мога да развия тетанус? — попита Морган. Огледалото трепереше неудържимо в ръката му.

— Няколко дена — несигурно отвърна Каник.

— Откъде знаеш? Разбираш ли от такива болести?

— Не.

Морган въздъхна като сърдито дете и захвърли огледалото. Гледката на обезобразения му нос го съсипа. Вече не изпитваше болка, не му се гадеше. Чувстваше се отпаднал, но за това си имаше друга причина: липса на храна и вода например. Искаше незабавно да насочи мислите си в друга посока. Изгледа Каник и присви очи.

— Значи си станал свидетел на убийство, а? Я ми разкажи какво видя. Как ти се стори?

Каник се ококори.

— Не, не съм станал свидетел.

— Така ли? Нали съобщиха по радиото.

Каник се сви и прошепна:

— Само го видях да бяга през гората.

— Този мъж присъства ли в съдебната зала? Вдигнете ръка и го посочете на заседателите — тържествено обяви Морган.

Каник кършеше ръце в скута си. За нищо на света не би насочил пръст срещу Ерки.

— Защо отиде да снасяш на полицията?

— Не съм снасял, те ме разпитаха. Искаха да знаят дали съм видял нещо. Само отговорих на въпросите им — оправда се Каник.

Морган се наведе напред, за да чуе какво мънка Каник под носа си.

— Недей да увърташ. Доносник си, разбира се. Познаваше ли онази баба?

— Да.

Ерки седеше с глава, отпусната настрани. Приличаше на заспал.

— Не е виновен за убийството — обясни Морган. — Просто не го слуша главата.

— Не го слуша?

— Дори не помни.

— Нищо ли?

— Сигурно даже е забравил, че го взех за заложник след обира на банка „Фокус“ сутринта — ухили се Морган. — Много ми бе удобен за жертва, защото си стоеше кротко вътре. Трябваше ми заложник, за да изляза невредим. Знаеш ли — разсмя се Морган, — обирът на банка и похищението на заложник е същото като покупката на шоколадово яйце. Някои изваждат късмет и им се пада цяла фигурка, а на мен ми се наложи да сглобявам отделни части.

За малко Морган забрави за отхапания си нос и започна да хълца от смях:

— Нищо не помни. Освен това действа по команда на вътрешните си гласове. Ти няма как да го разбереш. Много жалко за Ерки. Сетих се нещо — оживи се той, седна на пода и изгледа сериозно Каник. — Когато бях малък, ходех на детска градина. Всяка сутрин се събирахме в кръг на пода, докато една от лелките ни четеше или пееше. Правехме и едно упражнение — Морган се отнесе в спомени и устните му се разтегнаха в усмивка, — което се състоеше в улавянето на мисъл. Лелката ни пронизваше с поглед и прошепваше: „Намислете си нещо!“. И ние си намисляхме. После тя извикваше: „Хванете я, хванете я!“. В този момент протягаше ръка във въздуха, все едно улавяше някоя от мислите. И ние правехме същото. — Направи пауза. — „Не я изпускайте!“ — викаше тя и ние стискахме, изплашени до смърт да не ни избяга. А тя наистина изчезваше, защото когато си отворехме шепите, виждахме само мръсотия и пот. Целта беше това да представлява упражнение по концентрация, а всъщност само ни объркваше. Понякога възрастните се държат толкова странно с децата — поклати обезсърчено глава той. — Ерки има същия проблем. Или се чувства объркан, или мисли непрекъснато само за едно и също нещо. Нарича се натрапливост. Знам за какво говоря, имам опит с такива хора.

Чуха как Ерки изсумтя тихо.

— Според теб защо ме ухапа по носа?

— Нямам представа — изписка Каник.

— Накарах го да се изкъпе в езерото, но той не искаше. Не може да плува. Никак не обича да го нервирам. Недей да го правиш, че току-виж те захапал за ухото или за нещо друго.

— Ще ме пуснете ли да си ходя? — Гласът на Каник беше тънък като конец. Говореше възможно най-тихо, за да не го чуе Ерки.

— Дали ще те пуснем? — отегчено забели очи Морган. — Защо ни е, по дяволите, да те пускаме? За да се отървеш по-леко от нас? С какво си го заслужил? Такава ни е съдбата — сериозно отбеляза той, — затворени сме в този капан и ще чакаме да дойде полицията, за да ни тикне зад решетките. Но отказваме да се предадем доброволно. Няма да се оставим да ни хванат без бой.

Гласът на Морган кипеше от пиянски патос. „Говори като Джеронимо“ — тъжно си помисли Каник. Не само Ерки беше луд. И на двамата им хлопаха дъските. А вероятно и самият Каник не беше с всичкия си. В крайна сметка май беше за предпочитане да не се замисля. Нали живееше в детски дом. Не в лудница, нали? Изведнъж се почувства гадно. В гърлото му заседна буца. Някак си се вписваше в компанията на двамата мъже. Осъзнаваше, че с тях си приличат.