Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Стъклото се пръсна. Не се чу леко звънтене, както си бе представял Морган, а пукот. В стаята се посипаха парченца стъкло. Морган се сепна. От преживяния ужас усети пробождане в сърцето. Ерки продължаваше да седи на пода. Вдигна глава и се огледа. Първоначално изглеждаше сънен. Постепенно по лицето му се изписа удивление.

— Нещо не е както трябва — промълви той.

Тръгна към вратата.

— Нещо не е както трябва ли? Как, за бога, успя да го направиш? — Морган го гледаше като обезумял. — Къде отиваш?

— Навън — отвърна Ерки. — Искам да проверя нещо.

Каник отпусна лъка. Намираше се на трийсетина метра отстояние. Огледа пустия прозорец. Уцели мишената, но това не беше голямо постижение. И въпреки всичко стрелбата по прозрачното, блестящо стъкло представляваше предизвикателство за Каник, а звукът от преминаването на стрелата беше много приятен. Мислено Каник вече бе перфорирал очната ябълка на генерал Крук. Приближи се и се взря в къщата — пуста, изоставена и някак грохнала под лъчите на следобедното слънце. Той знаеше къде да намери стрелата — в къщата, стърчаща от стената. Огледа се за нова мишена, защото в куфара носеше още една стрела. Ставаше късно, но разправиите в дома не го тревожеха. Беше наясно какво го очаква там. Преживял го бе многократно. Конското не го плашеше. Възрастните не притежават силно развито въображение и действията им са толкова предсказуеми. Маргюн сигурно ще измисли ново място, където да скрие ключа за шкафа. Няма какво друго да стане. А и ще се зарадва, задето Каник е намерил изгубените си стрели и така е сложил край на безпокойството си. Той пък ще се досети къде се намира новото скривалище. И така всичко ще приключи.

Взря се в старата къща, в сивото дърво, в леко полегатото стълбище до вратата и в оголените прозорци. Вече няколко пъти беше влизал вътре. Преровил бе всички долапи, дори бе спал на стария диван във всекидневната. Огледа вратата. Забеляза по нея няколко мръсни петна и реши да се прицели в едно от тях.

Каник беше индианският вожд Джеронимо, вратата — мексикански войник, а тъмното петно — сърцето на врага, на онези, които изнасилваха и погубваха жените и децата на племето му. Той ги мразеше от дъното на душата си на вожд!

Този път предпочете да стреля коленичил, както е правел вождът. Така предизвикателството изглеждаше по-голямо. Коленичи и извади втората стрела от колчана. Тя имаше две жълти пера и червена опашка. Пъхна тетивата в разреза и изправи гръб. През мерника видя, че лъкът е уравновесен. Погледна тъмните петна и си избра едно в средната част на вратата, малко наляво от мястото, където някога се е намирала дръжката. Опъна тетивата, усети как фиксаторът потъва под брадичката му, а тетивата докосва върха на носа му.

The Apaches will always be! 1 1 The Apaches will always be! (англ.) — Винаги ще има апачи! — Бел.прев.

Нужно беше само леко да нагласи допълнително лъка и мушката се оказа върху петното.

Каник съвсем разсеяно долови, че се случва нещо непредвидено. Вратата се отвори и на прага се появи тъмна сянка. Мозъкът му обаче вече бе дал своята команда, ръката му отпусна захвата, искаше да свали лъка, но не успя да предотврати политането на стрелата. Тя се откъсна от тетивата със скорост от над сто метра в секунда.

Стрелата се заби в целта, но не се чу звук. Ерки остана слисан на стълбите, само леко потрепери. Каник видя как жълтите пера се подават от крачола на черния му панталон. Ерки изглеждаше изненадан, но не обели дума. Колебливо посегна да извади стрелата и тогава забеляза Каник. Дебелото момче.

Позна скъсените му панталони и тлъстото тяло. Вече разбра какво е носело хлапето в куфара, който стискаше здраво, когато хукна да бяга с обезумял поглед. Лък. Сега момчето го бе свалило и лъкът блестеше в червено на слънчевата светлина, а току-що изпратената стрела стърчеше от дясното бедро на Ерки. Не изпитваше болка. Ерки я хвана възможно най-близо до плата и стисна зъби. Измъкна я лесно — тя се приплъзна. Усети как нещо се откъсва, сякаш махна някаква щипка, стискала го досега. Момчето се обърна и си плю на петите.

Ерки направи нещо, което не си бе позволявал от години. Хукна след хлапето. По бедрото му се стичаше топла кръв. Каник се задъха, но от устата му не излезе и звук, докато тичаше през гората. След известно време пусна лъка. Никога не бе допускал подобно развитие на нещата, но сега лъкът го бавеше, а тъмната сянка на име Ерки Юрма му дишаше във врата! Постепенно Каник осъзна в каква сериозна опасност се намира. Силите му го напуснаха и за миг той се почувства изнемощял. Изгуби концентрацията си, започна да се препъва в клони и храсти. „Ако сега падна, всичко е свършено“ — помисли си той. Тичаше презглава, за да си спаси живота, защото искаше да се прибере в дома, при Маргюн и другите хлапета; при спокойното ежедневие в грозната сграда; при тежко дишащия Филип в съседното легло; при Кристиян, при мечтата да победи всички в първенството на Норвегия по спортна стрелба; при топлата вечеря и домашно приготвения хляб; при трепкащия екран на телевизора и спалното бельо, сменяно на две седмици. Изведнъж животът му стана толкова мил, искаше да се бори за него. Усещането беше съвсем ново и главозамайващо.