Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Морган се надигна с мъка и се настани до Ерки седнал. Вдигна ръка и го потупа три пъти по челото.

— Ей, вие, там вътре! Престанете да тероризирате горкото момче. Изцедихте го. Идете да плячкосвате друг череп. Чашата преля!

Ерки премига колебливо. Морган наистина говореше сериозно с гласовете в главата му, но внезапно го напуши смях.

— Няколко души ли са? Или цяла банда?

— Двама.

— Двама срещу един? Значи са страхливци. Помоли единия да се оттегли, та да си разчистиш сметките с шефа като мъж с мъж.

Ерки се засмя насечено.

— Не си струва да се тревожа заради Палтото. То се е свило в единия ъгъл и трепери.

— Палтото ли? — изумен го погледна Морган.

Едва сега започна да осъзнава докъде се простира лудостта на Ерки.

— Висеше на кука в коридора.

Времето направи рязък обрат. Всичко минало се завърна в съзнанието му с пълна сила. Ерки видя лица и ръце, вдигнати вежди, обърнати гърбове, коприна и кадифе, кълбета от разноцветни конци. Пое назад по осеян с дупки път със зелени канавки. Приближаваше се до къщата. Влезе в тесния коридор и се качи по стълбите. Седеше на най-горното стъпало. Баща му го бе сковал от борови дъски. По ламперията дебнеха малки, искрящи очи, които го наблюдаваха непрекъснато.

— То просто си висеше там. Палтото на татко. Вътре нямаше нищо, само въздух. Полюляваше се слабо заради течението от тавана. Веднъж се обърна с хастара навън, когато тя политна надолу и раздвижи въздуха.

— Кой политна надолу? — полюбопитства Морган.

— Майка ми. Падна по стълбите. Аз я бутнах.

— Защо? — понижи глас Морган. — Мразеше ли я?

— Така казах на всички: аз я бутнах.

— Но не си бил ти? Или не си сигурен какво е станало? Защо си го казал тогава?

Картината, трепкаща над грубото дърво, оживя пред очите на Ерки. Той вдигна ръка и посочи. Неволно и Морган обърна глава в указаната посока и проследи погледа му, но видя единствено мръсното дърво. Ерки мълчеше.

— Ей, слушай — оживи се Морган, — знаеш ли колко готино ще бъде, ако твоите гласове, вместо да тормозят теб, започнат да разговарят с гласовете на другите пациенти в психиатрията. Така ще се препират помежду си и ще ви оставят на мира. Мамка му, понякога ми хрумват направо гениални идеи! Да ти кажа ли как ще се отървеш от тях? Със следната изпитана стратегия: насъскай ги един срещу друг и в крайна сметка те ще се унищожат взаимно. Дай ми бутилката!

Ерки я вдигна от пода, но я задържа.

— Дай ми я, де. Искам още!

Морган протегна настойчиво ръка. Ерки не я пусна.

— Който се препира с извора, жаден ще умре — изрече с церемониална сериозност той и позволи на Морган да дръпне бутилката от ръката му.

Морган отпи две глътки.

— Майка ти защо е паднала по стълбите? Разкажи ми как се случи. Хайде да си поиграем. Аз ще съм твоят лекар. Много ме бива, само ми дай шанс. Хайде, сподели на чичко Морган. Нали вече се познаваме. Излей си душата, миличък, и всичко ще се нареди.

Морган се захили. Явно вече се бе натряскал здравата.

Пръстите на Ерки зашариха по бедрата над черния панталон. Докосна оръжието и усети как то прилепва плътно до ръката му като ръкавица. Това не беше никак случайно. Носеше определен смисъл.

— Тя шиеше дрехи на хората.

— Значи е била шивачка?

— Шиеше булчински рокли от коприна, мъжки и дамски костюми. Някои клиенти й носеха стари дрехи, за да ги преправя. С това се занимаваше. Разпаряше стар костюм, а аз…

— Отдъхни си — прекъсна го Морган. — Не е леко да се ровиш из стари спомени.

Ерки го послуша. В мазето цареше тишина. Беше се наслоил прах, всичко бе посивяло. В миг на дива радост Ерки си въобрази, че са се махнали. Гласът му звънтеше като кристал в тишината. Неговият собствен глас. Думите не бяха предварително обмислени. Оформяха се в хода на разказа му, а понечеше ли да ги претегли, се появяваха нови и искаха да излязат от устата му. Заваляха неспирно една след друга и Ерки нямаше сили да ги спре.

— Играех си на стълбите — тихо обясни той. — Бях на осем.

Не играеше, а постави капан. Недей да изопачаваш истината. Бяхме там и видяхме какво стана. Палтото стана свидетел, нали висеше окачено в коридора.

Ерки простена. Гневът му нарастваше. Или по-скоро отчаянието. Защо стоеше тук със зейнала уста и позволяваше на помията да изтича? Болест, смърт и нещастие; охлюви, червеи и жаби. Тръсна сърдито глава. Морган го слушаше. Ерки усещаше с тялото си, като допир на кожа с кожа, как събеседникът му напряга слуха си, а не понасяше да го докосват. Дори и Сара с вълнистата коса. В главата му зазвуча красивата арфа, която винаги съпровождаше гласа й.