Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Защо на стълбите?

Морган продължаваше да се налива. За момента нямаше други планове, освен да се натряска: краткосрочна, но приятна цел.

— На стълбите няма много място за игра.

— Стълбите — повтори потиснато Ерки. — Таванът. Лампата долу в коридора е запалена. Чувах звука от шевната машина. Наподобяваше часовник. Играех си на стълбите, защото исках да съм близо до нея.

— Декорът е подреден — констатира Морган. — Пиесата може да започне. Лампата е запалена, шевната машина трака, а малкият Ерки е на осем години.

— В мазето намерих стара връв за рибарска въдица и си направих въжена линия от най-горното стъпало до първия етаж.

— Опънал си връв от въдицата? — слиса се Морган.

— Пробих дупки в празни кибритени кутийки и си направих вагони от тях. Напълних ги с бадеми и стафиди и ги пуснах да слизат надолу по линията. Тя едва стъпи на второто стъпало и се препъна. Телефонът звънна и тя ме помоли да вдигна, но аз се бях увлякъл в играта и не поисках да помогна. Тъкмо бях натоварил един вагон с бадеми. Седях си на стълбите и чаках. Тя излезе на вратата и направи една крачка, оплете си крака във връвта и политна надолу. Винаги е била много тиха, но тогава вдигна страшен шум. Затъркаля се надолу по стълбите като изхвърлен навън диван.

Морган онемя. Очите му светеха като на дете, което слуша зловеща приказка.

— Седях на третото стъпало, плътно до стената. Тя спря едва върху пода на първия етаж. Остана просната, омотана около парапета.

— Врата ли си счупи? — прошепна Морган. — Мамка му, колко си странен. Изведнъж се държиш съвсем нормално и говориш като всички хора. Защо внезапно реши да станеш нормален?

Ерки сякаш се събуди от унеса си и го погледна.

— Първо ми се караш, защото съм бил луд, а сега се налага да се оправдавам, задето съм нормален. Нормален съм, разбира се. Ти нормален ли си? Ограбваш банки, а носът ти изгнива.

— Но защо почина майка ти?

— Цялата й кръв изтече от тялото.

— Какво?

— Цялата, до капка. Изтече през устата. Направо бликаше на тласъци като от водопад и накрая до краката й се образува цяла локва. Виждах как лампата се отразява в кръвта, а Палтото представляваше тъмна сянка. Телефонът звънеше, но нямаше как да вдигна. Трябваше да нагазя в локвата кръв и да го замъкна на друго място в къщата. Накрая просто спря. Свалих връвта и я скрих в джоба си. Чаках неподвижно. От устата й вече не течеше кръв, а лицето й посивя като камък. „Рано или късно ще се появи някой — мислех си аз. — Татко или някой клиент. Съвсем скоро ще дойде някой.“ Но не стана така. Останах сам, докато кръвта изгуби блясъка си и вече не виждах отражението на лампата в нея.

Ерки млъкна. Не усещаше облекчение, само празнота. Попипа револвера. В барабана имаше един-единствен куршум. Сигурно значи нещо. Най-вероятно куршумът е предназначен точно за него.

— Ама че работа, кръвта й да изтече от устата. Защо?

— Дай ми малко уиски.

— Майката ти да не си е счупила черепа при падането?

— Беше шивачка.

— Това вече го чух.

— Разпаряше стар костюм. Шев по шев с бръснарско ножче. Винаги си държеше ножчето между зъбите, когато й се налагаше да дърпа плата или да се настани по-удобно на стола. После телефонът звънна. Тя тръгна надолу с ножчето между устните си, слезе по първото стъпало и се препъна във връвта. Глътна ножчето и то попадна в гърлото й.

Морган хлъцна. Неволно се хвана за врата и усети как кръвта пулсира под влажната му кожа. При мисълта да погълне бръснарско ножче му прилоша.

— Май вече ти дойде умът в главата — предпазливо похвали той Ерки. — Сигурно просто си прекарал твърде дълго в болницата. Майка ти е починала при нещастен случай. Нямало е какво да сториш, за да го предотвратиш. Страшно несъобразително от нейна страна да държи бръснарско ножче между зъбите си. А ти си постъпил много неразумно, когато си стоварил вината върху себе си.

— Нали аз опънах връвта.

— Искал си да си поиграеш. А и случаят е заведен в полицията като битов инцидент.

С тези думи Морган явно искаше да утеши Ерки, но не постигна целта си.

— Ние, хората, си въобразяваме, че направляваме хода на живота си — бавно припомни Ерки. — Грешим. Нещата просто се случват.

И двамата потънаха в продължително мълчание.

— За какво си мислиш? — най-сетне попита Морган.

— За един земеделец у дома, Юханес.

— Разкажи ми за Юханес. Тъкмо започнахме.

Морган усети, че времето спря. Бъдещето не съществуваше, имаше само настояще. Двамата с Ерки се намираха между четири стени от тъмно дърво, в сумрачна и уютна стая. Уискито гореше във вените му и той сякаш се носеше из въздуха.