Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— В началото беше много експанзивен и твърде импулсивен, за да се справя в нормално училище. После претърпя коренна промяна и сега започна да се затваря в себе си. Отнася се в мечти и невинаги проявява адекватност. Не съумява да се ангажира, не се привързва към никого. Иска цялото внимание на околните само за себе си. Ако го получи, грейва от щастие. Всяка седмица тук идва инструктор и го обучава за стрелец. Тогава Каник се оживява, защото цялото внимание е насочено към него, към неговите успехи и провали. При занятията обаче той е само един сред много ученици и тогава губи желание да участва в учебния процес.

— Всичко или нищо?

— Да, нещо такова.

— Къде се намира стаята му?

— На първия етаж, в дъното. На вратата е залепена реклама за шоколад.

Сейер носеше пакет шоколадови бонбони. Не че отиваше на посещение в болницата, но бедното момче бе преживяло нещо ужасно и малко внимание нямаше да му се отрази зле. Когато обаче отвори вратата и видя дебелото момче на леглото, Сейер съжали за покупката си.

— Добър ден, Каник. Казвам се Конрад.

Сейер застана на вратата на стаята, обща за Каник и Филип. Каник лежеше по гръб в леглото и четеше комикс. Дъвчеше нещо, което хрущеше между зъбите му. Вдигна очи. Погледна първо Сейер, а после плика в ръката му.

— Идвам от полицията.

Каник захвърли списанието.

— Казах на момчетата, че ще дойдете, но те не ми повярваха. Според тях не съм важен свидетел.

— Важен си, разбира се — усмихна се Сейер. — Поговорих си с Маргюн в кабинета й. Може ли да седна в края на леглото?

Момчето си дръпна краката. „Да носиш толкова излишна тлъстина по себе си е същото като да мъкнеш свой приятел на гърба си“ — помисли си Сейер и му подаде плика с бонбони.

— Обещаваш ли да почерпиш и останалите?

— Разбира се.

Каник остави плика върху нощното шкафче.

— Значи, ти си съобщил на Гурвин за убийството?

Момчето отметна падналия върху челото му кичур коса. Беше облечено в отрязани над коленете дънки и тениска и обуто в черни мокасини.

— През цялото време ме питаше кое в колко часа се е случило, а аз нямам часовник. Дадох го на поправка.

— Много жалко, наистина. За нас в полицията е много важно да разберем кое кога се е случило. Често времето обяснява всичко или разобличава лъжците.

Каник го погледна ужасено, сякаш се уплаши това да не е намек.

— Със сигурност не мога да ви излъжа — увери го той. — Защото изобщо нямам представа кое кога е станало. Само се сещам кога излязох оттук. В седем часа. И то заради този… — той посочи будилника на нощното шкафче.

— Значи си падаш малко ранобудник с други думи? Нали сега си в лятна ваканция?

— Много е горещо и не мога да спя. А и Филип непрекъснато се задъхва. Болен е от астма.

Сейер огледа стаята. В леглото забеляза вдлъбнатина. Явно там е лежал Филип, преди да се появи Сейер. На нощното шкафче имаше лекарства и инхалатор. Сейер видя през прозореца как три момчешки глави оглеждат полицейската му кола. От време на време надничаха и към прозореца.

— Все пак ще успеем да определим часовете поне приблизително. Ще си помагаме взаимно. Опитай се да си припомниш как мина тогава денят ти. Първо си станал в седем. Оттук си тръгнал към гората, нали?

— Да.

— Взе ли лъка със себе си?

— Ами… да — наведе очи Каник.

— Няма да те арестувам за това провинение. Маргюн решава как да постъпи в такъв случай. Бързо ли вървеше?

— Неособено.

— Спря ли някъде по пътя?

— От време на време спирах и се ослушвах дали се чуват врани например. Вероятно съм спрял няколко пъти.

— Често ходиш из този район, нали?

Каник придърпа тениската си, за да покрие корема му.

— Малко над стопанството на Халдис има плато. Оттам се разклоняват няколко пътеки и мога да си избера по коя да поема. Познавам добре района.

Гласът му ту се издигаше, ту падаше. Краката му се подаваха от ръба на леглото, държеше бедрата си разтворени. Това момче не можеше да седи с прибрани крака.

— Значи си се качил дотам, до това възвишение, като си спрял на два пъти?

— Да.

— Опитай се да прецениш колко време ти е отнел походът, като го сравниш с някакво друго твое занимание.

— Горе-долу колкото един епизод на „Досиетата Хикс“.

— „Досиетата Хикс“? Позволено ли ви е да го гледате?

— Да.

— Един епизод продължава четирийсет и пет минути, нали?

— М-м.

— Добре.

Сейер кръстоса крака и се усмихна окуражително.

— Значи си бил на възвишението в около осем без петнайсет?