Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Напълно е възможно.

Каник погледна крадешком към плика с бонбоните. Опаковката беше от големите, значи съдържа петдесет и два бонбона. Каник бързо пресметна наум: по пет бонбона за всяко момче и два за Маргюн, ако почерпи останалите, както го посъветва ченгето.

— И си решил да поемеш по една от пътеките?

— Има четири. Първата минава над билото, втората слиза до място с хубава гледка, третата стига до старите фински поселения и четвъртата отива до стопанството на Халдис.

— И ти си избрал последната?

— Да, не исках да изпусна закуската.

— Далече ли е стопанството от мястото, където си се намирал?

— Не, но уцелих врана по пътя и изгубих две стрели. Търсих ги известно време без успех. Позабавих се заради тях; те са много скъпи — обясни той. — Изработени са от карбон. Струват всяка по сто и двайсет крони.

Сейер кимна и си погледна часовника.

— Значи си търсил известно време, преди да се откажеш. После си се насочил към стопанството. Повече време ли ти отне да слезеш отколкото на отиване?

— По-малко.

— Да кажем, че си стигнал до стопанството в осем и петнайсет.

— Звучи напълно логично.

— Опиши ми какво видя.

— Халдис — ужасено премига момчето.

— Кога я забеляза?

— Кога?

— Къде беше застанал, когато забеляза трупа?

— До кладенеца.

— Спрял си се там и си я видял, така ли?

— Да.

Гласът на Каник звучеше изплашено. Не искаше да си припомня гледката, но се налагаше.

— Можеш ли да прецениш какво е разстоянието от кладенеца до стълбите? Питам те, защото си стрелец и разбираш от такива неща.

— Трийсетина метра, предполагам.

— Струва ми се напълно възможно. Приближи ли се до Халдис?

— Не.

— Но си бил убеден, че е мъртва?

— Беше очевидно.

— Прав си — призна Сейер. — Хайде да обсъдим ситуацията, когато си стоял до кладенеца и си гледал Халдис. Изплаши се, нали?

— Да.

— Как забеляза Ерки?

— Огледах се — прошепна Каник. — Хвана ме страх и затова се огледах на всички страни.

— И аз така бих постъпил. Далече ли беше?

— Малко по-нататък в гората.

— Ясно ли го видя?

— Съвсем ясно. Познах го по косата, сресана на път по средата, дълга, черна, като завеса. Гледаше ме втренчено.

— Какво направи той, когато го видя?

— Нито. Стоеше като закован. Аз хукнах да бягам.

— И тръгна по шосето?

— Да, тичах с всичка сила с куфара в ръка.

— А лъка? Сви го и го прибра вътре, така ли?

— Да, изминах тичешком целия път от стопанството до дома.

— Познаваш ли добре Ерки?

— Не го познавам, но той скита по пътищата през цялата година. Преди време го вкараха в болницата. Винаги е облечен в едни същи черни дрехи, без значение дали е лято, или зима. Само катарамата на колана му се открояваше, беше голяма и лъскава.

Сейер кимна.

— Ерки познава ли те?

— Виждал ме е няколко пъти.

— Стори ли ти се изплашен?

— Той никога не изглежда изплашен.

— И не обели нито дума?

— Не. Просто се скри зад дърветата, чух пращене на клони и шумолене на листа.

— Какво искаше от Халдис, та си отишъл до стопанството й?

— Нещо за пиене. Бях ожаднял. Винаги ми дава, познава ни.

— Харесваш ли я?

— Беше много строга.

— Като Маргюн ли? — усмихна се Сейер.

— Маргюн изобщо не е строга.

— Но си очаквал Халдис да ти даде нещо за пиене. Значи е била мила старица?

— Да, хем беше мила, хем строга. Винаги ни даваше каквото я помолехме, но ни гълчеше.

— Възрастните сме странни птици, нали? — отново се усмихна Сейер. — Момчетата от дома познават ли я?

— Всички без Симон. Той е тук отскоро.

— И от време на време сте се отбивали при нея и сте си бъбрили?

— Случвало се е да си изпросим сок и хляб.

— Влизахте ли в кухнята й? — Сейер погледна Каник изпитателно.

— О, не. Позволяваше ни да влизаме само в коридора. Винаги казваше: Току-що измих пода.

— Ясно. Значи после си изтичал до кабинета на шерифа да му съобщиш?

— Да, Гурвин първо помисли, че го будалкам.

— Така ли?

— Ами да — въздъхна Каник. — Като чу къде живея.

— Аха — кимна Сейер. — Разбрах, че те бива в стрелбата?

— Вярно е — гордо заяви момчето.

— Кой ти купи лъка? Сигурно е много скъп?

— Социалната служба го плати, за да си прекарвам пълноценно свободното време. Струва две хиляди, но не е никак скъп. Като стана… като имам повече пари, ще си купя „Супер Метеор“ с части от карбон. Небесносиньо, металик.

Сейер премига впечатлен.

— Кой те научи да стреляш?

— Кристиян, той идва два пъти седмично. Скоро ще ходя на национално първенство. Според Кристиян имам голям талант.