Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

В стаята настъпи гробна тишина. Морган се надигна бавно от дивана. Над раната се бе образувала огромна подутина, а потникът му бе пропит с кръв.

— Беше ли близо до къщата й? — В очите му проблесна див ужас. — Видя ли нещо?

Ерки кършеше отчаяно ръце, забил поглед в езерото. Радваше се, задето къпането му се размина. Така или иначе щеше да умре, но не искаше да се удави. Сигурно има и други начини да се пренесеш в небитието.

— Ти ли я уби? Ти ли го направи, Ерки?

Ерки пристъпи колебливо.

— Махай се! Не ме доближавай!

Морган сви колене към гърдите си и се заотдръпва назад.

— Когато те хванат, ще кажеш, че нищо не помниш, нали? Или че гласовете са ти заповядали да го сториш. Само така ще отървеш пандиза. Седни, чуваш ли! Казах ти да седнеш!

Гласът на Морган премина във фалцет. Мъчеше се да си събере мислите. Този глупак не беше просто глупак, а много повече: беше луд за връзване. Бе убил беззащитна старица, а сега двамата се намираха в една и съща стая! По потния гръб на Морган полазиха студени тръпки. Когато най-сетне се престраши да заговори, сякаш се обърна към истерик, когото трябва да успокои:

— Добре, сега ме изслушай. Седни и се отпусни. Просто приеми фактите спокойно. Аз няма да те издам и ти няма да ме издадеш. Ще си поделим парите, ще стигнат и за двама ни. Трябва да намерим начин да стигнем до шведската граница!

Морган продължи да се налива с уиски, приковал разтревожен поглед в Ерки. Опасяваше се да не би побърканият му спътник всеки момент да го разкъса със зъби.

Ерки си спести коментара. В това време Морган се бореше отчаяно да асимилира откритието, а носът му вече пулсираше доста неприятно. Представяше си как възпалението вече се разпространява из тялото му. Ерки отново седна на пода и се опря до стената под прозореца към двора. Морган изпита облекчение, когато го видя да се отдалечава. Всъщност Ерки изглеждаше миролюбив, а и двамата бяха прекарали доста време заедно. Ако искаше да го убие, отдавна да го е направил. Такава възможност се отвори, когато взе револвера до езерото. Макар и да не се смрачаваше, светлината се промени. Какво се бе случило в действителност? Да не би някой да е преместил железопътната стрелка и той да е преминал в друг коловоз, да е поел по друг маршрут, където се оказваше невъзможно да спре?

Морган сложи бутилката върху пода. Останал беше насаме с душевноболен убиец и се налагаше да не губи ума и дума. Впрочем вече не разсъждаваше напълно трезво. Почувства се някак замаян. Започна сериозно да се пита защо бе взел със себе си този проклет заложник. И без него щеше да се справи.

— Значи, те е видяло някакво момче — проточено установи той и се вторачи в Ерки, който приличаше на заспал.

— Дебело хлапе — промърмори Ерки. — Истински цепелин с гърди като на майка ми.

Обърна се към Морган с непроницаем поглед.

— Мозъкът й се стичаше по стълбите.

— Млъквай, не искам да слушам! — изкрещя Морган. Гласът му прогърмя от обзелата го паника.

— Страх те е — установи Ерки.

— Не желая да те слушам! От устата ти валят само налудничави идеи! По-добре си говори с гласовете ти, те ще те разберат.

Последва мълчание. Само от перваза се разнесе леко бръмчеше на муха. Морган обмисляше дали да не се скрие при сестра си в Осло. Тя ще му надуе главата с досадното си опяване, но няма да го издаде. Все пак е малкото й братче. Ограбил е банка, ама не е убил никого. Ето, има хора, дето пребиват старици.

— Не! — изкрещя Ерки и се изправи. Опря се на прозореца и се вторачи навън.

— Защо крякаш така? Да не би сам да се командваш? Я зарежи тези глупости, че вече ми писна. Там няма никого!

Ерки си запуши ушите и се развика:

— Боже мой, стига си вдигал шум, човече!

Морган отново се хвана за носа. Туптенето се усилваше. Идеше му да вие от болка. Този тип си беше луд за връзване. Сигурно дори не си спомняше, че е убил човешко същество.

— Ей, ти — задавено подхвърли той. — Май най-добре да се върнеш в психиатричната клиника. Какво друго ти остава?

Гласът му изтъня. Ерки опря чело о една от прогнилите греди на прозореца и усети как уханната жега изпълва ноздрите му. Над стаята тегнеше мъчителна атмосфера. Това хем му допадаше, хем не. Носеше му спомени. Долу от Мазето се разнесе ропот.

— Двамата с теб сме пълен майтап — въздъхна Морган. — Аз — с ампутиран нос и пълен с мангизи сак, а ти си говориш сам и на съвестта ти тежи убийство. Полицията издирва и двама ни. Направо не е за вярване!

Затвори очи и от устата му се изтръгнаха няколко безуспешни опита за смях.