Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

В очите на медицинската сестра се пробуди любопитство, но тя имаше доста обезсърчен вид, защото в момента повечето служители на болницата бяха в отпуск, не достигаше персонал, а и върлуваше непоносима жега. Сейер се огледа в стаята. Тесен кабинет с папки и книги, натрупани на огромни купчини. И дума не можеше да става за комфорт: двамата със сестрата запълваха цялата стая.

— Случило се е преди шестнайсет години — поучително го осведоми тя, сякаш той не беше го пресметнал. — Междувременно въведохме системата за електронна обработка на информацията. Явно тя не е регистрирана там. Това означава да сляза и да потърся в архива в мазето.

— Година осемдесета, буква Ю. Сигурно се ориентирате отлично, а аз разполагам с време. Ще ви почакам — умолително рече Сейер.

Сестрата беше на видима възраст около двайсет и пет години; висока, силна жена с коса, вързана на конска опашка. Очилата й се бяха свлекли на носа и тя се взираше в Сейер над ръба на червената им рамка.

— Ако не открия нищо в момента, ще се наложи да се върнете друг ден.

Излезе от кабинета, а Сейер се въоръжи с търпение, докато се оглеждаше за забавно четиво. Не намери друго освен списание от дружеството на онкоболните, но то не го изкуши. Потъна в собствените си мисли. На такива места не успяваше да пропъди спомените от времето, когато самият той бродеше неспокоен из дългите коридори, докато лекарите подлагаха тялото на Елисе на тестове, изследвания, медикаментозни терапии и облъчвания, а то постепенно залиняваше. Сейер се беше отнесъл назад във времето, когато сестрата застана на вратата.

— Намерих само това.

Подаде му сбит протокол от една страница, написан при приемането на Елси Юрма в болницата.

— А докладът от аутопсията? — попита Сейер.

— Не го видях.

— Бихте ли потърсили по-късно? Много е важно.

— Ще имам време евентуално в неделя. Засега това е всичко по случая.

— Благодаря — покорно кимна Сейер. — Може ли да взема протокола?

Тя му подаде предавателно-приемателна декларация и той се подписа на указаното място.

— Разполагате ли с две минути, докато го изчета набързо? — умолително я попита той. — Сигурно ще се появят непознати термини.

Сейер плъзна поглед по листа и зачете на глас:

— „Приета в болницата на осемнайсети януари в 16:45. Пристигнала е мъртва с видима фрактура на ръката и челюстта. Значителна кръвозагуба.“ Извинете, но нали е паднала по стълбите? Защо тогава пише „значителна кръвозагуба“?

— Тогава не съм работила тук, за да знам — сухо отвърна тя, но любопитството й отново се събуди. — Била съм на десет години. Сигурен ли сте, че е паднала по стълбите?

— Така ми казаха. Осемгодишният й син е бил при нея, когато нещастието се е случило.

— Възможно е — колебливо рече тя. — Но няма как да ви помогна, ако нямам доклада от аутопсията пред себе си.

Тя изчете протокола още веднъж.

— Да — заключи тя, — наистина е странно. Претърпяла е значителна кръвозагуба. Дори и само тя би могла да й отнеме живота. Нямам представа обаче каква причина за настъпване на смъртта са установили в крайна сметка.

— Сериозни наранявания ли получава човек вследствие от падане по стълби?

— И то много — кимна тя. — Особено ако става дума за възрастен човек.

— Но тя не е била възрастна — посочи към листа Сейер. — Елси Юрма е родена през 1950-а. Значи тогава е била на около трийсет, нали?

— Защо не потърсите сина й, нали той е бил свидетел на инцидента?

— Така е — замислено се съгласи Сейер. — Точно това правим в момента.

Изправи се и й благодари. Излезе и се загледа в Съдебномедицинския институт. Някъде там лежеше тялото на Халдис. Сейер се насочи към входа, без да знае с каква цел влиза вътре. Твърде рано беше да разпитва подробно за аутопсията. Вероятно редът на Халдис щеше да дойде след седмица-две. Сейер показа служебната си карта и тя веднага му осигури достъп до цялата сграда. Както и очакваше, намери Снурасон в една от залите за аутопсия. Обърнат с гръб, патологът се канеше да надене гумени ръкавици. Върху масата пред него се виждаше неособено голям бял пакет. Всъщност едва ли надвишаваше размерите на куче. Сейер се намръщи при мисълта, че е възможно в пакета да има труп на пеленаче.

Лекарят се обърна и вдигна едната си вежда.

— Конрад?

— Какво е това? — попита Сейер и кимна към белия пакет.

— Не е Халдис Хурн — отвърна хладно Снурасон. — Сигурно си се досетил сам. А аз наистина се питам какво търсиш тук в такъв безбожно ранен час?