Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Скаре видя само широкия му гръб с къс врат и чорлава рижа коса. Единствено той не забеляза приближаващия се към него Скаре, защото тъкмо вадеше от съдомиялната поднос с четирийсет чаши за вино, от които се издигаше пара. Кристофър Май усети настъпилото мълчание едва когато остави подноса. Обърна се и се вторачи в Скаре.

— Кристофър Май?

Младият мъж кимна. Трескаво започна да рови из паметта си, за да си обясни това обвито в сериозност посещение. Досети се за причината. Леля Халдис, разбира се. Окопити се и кимна леко, докато си подсушаваше ръцете и затваряше машината. По челото му избиха капки пот.

— Къде можеш да поговорим на спокойствие?

— В стаята за отдих — отвърна той и тръгна към изхода с наведена глава, защото усещаше как всички насочиха погледите си към него. Досега винаги го бяха пренебрегвали и не знаеше как да се държи в такава необичайна ситуация.

Стаята за отдих беше дълга и тясна. Настаниха се в единия ъгъл с гръб към вратата. Скаре погледна младото лице и внезапно го налегна меланхолия. „Колко души ще посетя през целия си живот с единствената цел да разговарям с тях за зверско и брутално убийство? Какво ще мисля за професията си след десет години? Как ще се отрази на личността ми постоянното разпитване на невинни хора: Къде бяхте вчера? Кога се прибрахте? Какво е финансовото ви положение?“.

Извади бележника от задния си джоб.

— На доста топло място работите — дружелюбно подзе той и погледна червеникавата глава на събеседника си.

— Не ми пречи — бързо се усмихна Май. — От Хамерфест съм. Там постоянно мръзнем от студ.

Скаре поклати глава и се усмихна:

— Кога ви съобщиха за смъртта на леля ви?

— Майка ми се обади по телефона снощи в девет.

— Какво ви съобщи?

Той вдигна глава към електрическия вентилатор и въздъхна тежко.

— Че някой влязъл с взлом в дома й, откраднал всичките й пари, пребил я с брадва и си плюл на петите.

— С мотика — поправи го Скаре.

— Резултатът е един и същ — тихо отбеляза Май. — Говори се, че имала доста пари.

— Вие какво знаете по въпроса?

— Имаше половин милион — отвърна Май, — но ги държеше в банката.

— Казвала ли ви го е?

— Да, гордееше се със спестяванията си.

— Вие споменавали ли сте го на някого? — настойчиво попита Скаре.

— На кого, например?

— На приятели, на колеги.

— Обикновено се движа сам — просто обясни Май.

— Но сигурно все пак имате близки хора, с които споделяте?

— Хазяинът ми, никой друг.

Промени позата си и изгледа Скаре продължително.

— Тук сте, за да ме изключите от кръга на заподозрените, нали? Нали така му казвате?

Скаре остави бележника настрани и го погледна. И за миг не му беше хрумвало, че този млад мъж е убиец; че е пребил до смърт леля си, за да офейка с парите й. Но Май, разбира се, възприемаше посещението му точно по този начин. Скаре се запита какво ли е чувството. Дали е достатъчно съвестта ти да е чиста? Или въпреки това безпокойството започва да те гризе, защото полицаите те проверяват? Зелените очи на Кристофър Май изглеждаха гузни като очите на всички разпитвани. Скаре го бе установил от опит. Вероятно се чувстваха виновни, защото някой път, в труден момент, са обмисляли наистина да го направят. Халдис има много пари, а аз бачкам като луд в ресторантска кухня за мизерна заплата. Ами ако…

— Ходили сте й на гости от време на време, нали?

— Ако три пъти в годината се смятат за от време на време, отговорът ми е да.

— Май от време на време се равнява точно на три пъти годишно — усмихна се Скаре, та следващият му въпрос да прозвучи съвсем безобидно. — Отдавна ли не сте я посещавали?

Май погледна пред прозореца и вдигна рамене.

— Да речем, от три месеца. Дали е отдавна или не, зависи от гледната точка.

— Изпратили сте й писмо с пощенско клеймо отпреди шест дена?

— Да, точно така. Обещах да й отида на гости, но не успях — неспокойно се раздвижи младежът на стола. — Сега ме мъчи мисълта, че е прекарала последните си дни в очакване на човек, който така и не се е появил.

— Защо не успяхте да я посетите?

— В кухнята се разболяха няколко колеги и се наложи да замествам.

— Уведомихте ли я, че няма да отидете скоро?

— За жалост не. И аз съм като повечето хора — промърмори той. — Изобщо не мисля за другите. Вече ми стана пределно ясно.

Скаре се замисли за чувството за вина, което винаги спохожда близките на починалия. Дори да нямат реална вина, си я измислят.

— Добре ли се чувствате тук? — попита той.