Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Наясно ли си, че лъкът може да причини смъртта на човек?

— Да — отвърна упорито Каник.

Каник вече знаеше какво следва. Наведе глава и затвори очи, докато изслушваше предупрежденията. Опитваше се да намали конското до звука на щураща се муха.

— Когато се промъкваш из гората, е възможно хората да не те чуят. Ами ако някой отиде да бере плодове и ти го улучиш със стрелата? Замислял ли си се, че може да се превърнеш в убиец, Каник?

— Горе из гората няма жива душа.

— Освен Ерки?

— Да, освен Ерки — изчерви се Каник. — Но той не бере плодове.

Настъпи мълчание. Сейер чуваше тихите гласове от площадката навън. Момчето погледна нагоре към него и прехапа устната си.

— Къде е Халдис сега? — полугласно попита Каник.

— В мазето на Държавната болница.

— Вярно ли е, че държите труповете в хладилници?

Сейер му се усмихна печално.

— Приличат повече на дълги чекмеджета. Познаваше ли съпруга на Халдис? — попита той, за да отклони вниманието на момчето от моргата.

— Не, но го помня. Винаги караше трактор. Не разговаряше с нас за разлика от Халдис. Не обичаше децата, а и си имаше куче. Когато Турвал почина, и кучето умря. Не искало да се храни.

Този факт явно го озадачаваше, защото по лицето му се изписа недоумение.

— Колко време ще останеш в този дом?

— Нямам представа — отвърна Каник и се вторачи в коленете си. — Не зависи от мен.

— Така ли? — въпросително го изгледа Сейер.

— Така или иначе постъпват, както те решат — тъжно отбеляза момчето.

— Но ти се чувстваш добре тук, нали? Попитах Маргюн и тя потвърди.

— Нямам къде да отида. Мама не е подходяща за родител, а аз имам нужда от помощ.

Сейер усети мъката в гласа му.

— Животът не е никак лесен, нали? Кое ти се струва най-тежко?

Каник се замисли и повтори думите, които бе чувал за себе си безброй пъти:

— Първо действам, а после мисля.

— Нарича се импулсивност — утеши го Сейер. — Всички деца са такива. С времето ще се уталожи. Всичко ще се нареди. Я ми кажи — продължи Сейер, — видя ли дали Ерки носи ръкавици?

Каник премига удивено и се ококори.

— Ръкавици ли? В тази жега? Изобщо не му видях ръцете. Сигурно ги е държал в джобовете си. Не съм сигурен — искрено призна той.

— Питам те, защото е важно да се установи чии са отпечатъците в дома на Халдис. Помисли си пак и ми кажи: видя ли други хора до стопанството?

— Не — категорично поклати глава Каник. — Горе нямаше никого.

— Ако убиецът не е Ерки, значи съществува вероятност Ерки да го е видял.

— Нима не смятате, че е Ерки? — слиса се Каник.

— Той е заподозрян, но не сме сигурни във вината му.

— Но той е луд.

— Да кажем, че е малко по-различен от нас — усмихна се Сейер. — Има нужда от помощ. Тук май доста хора се надяват Ерки да е убиецът. Нали знаеш, за да се потвърдят показанията им. Как мислиш — бавно попита той, — ако Ерки е отишъл до двора на Халдис, как би реагирала тя? Халдис го познаваше, нали?

— Най-вероятно да.

— А дали се е бояла от него?

— Халдис не беше страхлива жена, но Ерки е свикнал просто да си взема каквото иска от магазини, лавки. Може да е влязъл без разрешение в дома й. Той си е такъв.

— И тя е побесняла?

— Халдис много се ядосваше, когато не се вслушвахме в думите й. Ерки винаги действа на своя глава.

— Ясно. Май е най-добре да го намерим, а?

— Ще му наденете ли усмирителна риза?

— Да се надяваме, че ще му се размине — засмя се Сейер. — Съветвам теб и приятелите ти известно време да не излизате много-много от дома и да не се шляете из гората, докато трае разследването и разберем какво се е случило.

— Лично за мен няма да е проблем — кимна Каник. — И без това Маргюн ми взе лъка.

Момчетата се бяха събрали на група и наблюдаваха как Сейер се качва в колата. Той нямаше време да си поговори с тях и да пусне малко свеж въздух в затворения им свят. Те го гледаха със смесица от непокорство и респект. Някои от тях вече няколко пъти бяха имали вземане-даване с полицията, други усещаха постоянно надвиснала над себе си заплаха от разправии с органите на реда. Дребничкият, смугъл Симон помаха за сбогом след колата. Сейер пое към Държавната болница, потънал в мисли за тази малка група сърдити индивиди, които не бяха намерили мястото си в живота. Сара Стрюел се интересуваше точно от такива бунтари.

— Елси Юрма — погледна я Сейер, изпълнен с очакване. — Родена на четвърти септември хиляда деветстотин и петдесета. Починала при злополука на осемнайсети януари деветдесет и осма, докарана е тук, в Държавната болница. Не знам дали вече е била мъртва, когато са я довели тук, или е починала вследствие на нараняванията, но някъде в картотеката трябва да има документи по случая. Ще бъдете ли така мила да проверите какво може да откриете?