Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Твърдението й прозвуча странно. Сейер не успя да сдържи усмивката си.

— Единственото интересно нещо в този свят са неудачниците — продължи тя. — Или по-скоро онези, които наричаме неудачници. Във всички прояви на отклонението от нормата се крие бунт. А аз така и не успях да проумея липсата на недоволство у повечето хора.

— А вие? — изведнъж я прекъсна той. — Нима вие не сте част от тези успели, целеустремени хора? Или протестирате?

— Не, не протестирам — призна тя. — И не разбирам защо. Та аз общо взето съм изпаднала в жестоко отчаяние.

— В жестоко отчаяние ли? — угрижено попита Сейер.

— Вие не сте ли отчаян? — погледна го тя. — На този свят няма как да сте образован, осведомен, интелигентен, деен човек, без същевременно да не сте в дълбоко отчаяние. Просто не е възможно.

Такъв ли съм всъщност — дълбоко отчаян? , запита се Сейер.

— А и в съвременното общество най-добре се котират излетите по калъп личности — обясни тя. — Цялостните, уверени, последователни хора. Нали знаете — силата на характера!

Сейер не успя да сдържи смеха си.

— Тук, в болницата, имаме място за бунтовници и не се боим от безредици. Провалът не ни плаши. — Тя отметна назад бретона си. — А и сигурно аз нямаше да мога да съществувам в друга общност, различна от тукашната.

Сейер остана очарован от разсъжденията й на глас и от начина, по който го караше да се чувства съпричастен на преживяванията й, въпреки че беше почти непознат. Впрочем вече не се чувстваше непознат.

— А при вас как е? — попита тя.

— При нас? — замисли се той. — При нас цари ред и строга йерархия. Събрали сме се само гадни, излети по калъп личности. — Той се постара гласът му да прозвучи по-оживено. — Няма много възможности за импровизация и въображение. Голяма част от работата се състои в търсенето на малки веществени доказателства като например косми, отпечатъци, остатъци от кръв, следи от обувки или от автомобилни гуми. А после идва ред на философската част и макар че за нея не остава много място в докладите, тя все пак съществува. Единствено тя, разбира се, предлага истинска тръпка в работния процес. Ако изобщо не съществуваше, сигурно щях да се занимавам с нещо друго.

— А хората, които закопчавате и затваряте в клетки?

— Не използваме точно този израз — погледна я потресен той.

„Тя ме провокира — помисли си той, — сигурно усеща, че няма нужда да спазва обичайните норми на учтивост. Нали е обсебена от мисълта за бунт.“

— Бих предпочел да ги изпратя другаде — спокойно призна той.

Сейер остана толкова очарован от тази жена, от широкото й бяло лице и тъмните й очи със светли кръгове, че почти се притесни при мисълта какво би могло да излезе от устата му. Странно, та той никога не се изненадваше от думите си.

— Ако, разбира се, имаше къде — додаде той. — Но в цялата си нищета не сме стигнали до друга идея, освен тази за клетката.

— Грижа ли ви е за тях? — внезапно попита тя.

Сейер вдигна очи, за да види изражението й. Стори му се леко дяволито.

— Да, но нямам много време да мисля за това. А и не работя в затвора. Надзирателите не са равнодушни към проблемите им, сигурен съм.

— Е — вдигна рамене тя. — Все пак разполагаме с едни от най-хуманните затвори в света.

— Хуманни? — Сейер не успя да овладее острия си тон. — Дрогират се, бягат, скачат от прозорците, чупят си краката и дори вратовете, полудяват, изнасилват се един друг, пребиват се и се самоубиват. Много хуманно, няма що! — Той си пое дъх.

— Наистина ви е грижа за тях! — усмихна се тя.

— Нали ви казах.

— Исках лично да се уверя.

Отново настана мълчание и Сейер се запита защо разговорът им бе протекъл толкова странно. Тя като че ли не хранеше обичайния респект към службата му и за разлика от повечето хора не говореше със страхопочитание, нито мълчеше. Е, Сейер беше готов да изтърпи едно изключение.

— Моля ви — сложи край на мълчанието той, — разкажете ми за Ерки.

— Само ако се интересувате искрено от него.

— Разбира се!

Тя излезе от стаята.

— Да пийнем по една кока-кола в столовата — предложи тя. — Ожаднях.

Сейер се улови как я следва като пале, докато се мъчеше да прогони объркването и смущението в главата си. Или в гърдите? В стомаха? Нямаше представа къде е. Вече не се чувстваше сигурен в нищо.

— Накъде е поел Ерки според вас?

— През гората — посочи тя отляво на „Пътеводителя“. — Там има малко езеро, което наричаме Кладенеца. Вече го търсихме там. Ако е продължил нататък, ще излезе на главния път, минаващ под магистралата. Щом са го видели във финската земя, значи е тръгнал точно в тази посока.