Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

„Пътеводителя“ представляваше внушителна сграда, но отблизо авторитетът й се разклащаше заради лошата поддръжка. Избелелият червен тухлен зид бавно придобиваше същия сивкав нюанс като на асфалта по улицата. Постепенно потъваше във вечността. Въпреки това сградата изглеждаше красива, но все пак сега бе обилно окъпана в слънчева светлина. Сейер не се затрудни да си представи как ще изглежда болницата при други атмосферни условия, например през есента, когато дърветата протегнат нагоре оголените си клони, а вятърът и дъждът заудрят по прозорците. Тогава болницата щеше да заприлича на замъка на граф Дракула. На покрива се извисяваше голяма кула, покрита с позеленели медни плочи. Оформлението на фасадата включваше няколко красиви еркера, но тесните и високи прозорци не се вписваха в цялостния архитектурен стил на сградата. Главният вход представляваше красив портал с грижливо изградено стълбище. До него се намираше класически вход на болница с широки стъклени врати, където шофьорите на линейките да дадат на заден ход или санитарите да внесат носилка.

Сейер прекрачи прага на болницата и, без да забележи, подмина невзрачната рецепция.

— Извинете? Къде отивате? — извика след него млада жена.

— Прощавайте. От полицията съм. Искам да поговоря с доктор Стрюел.

Сейер показа документ за самоличност.

— Качете се на първия етаж, там ще ви упътят.

Той й благодари и тръгна по стълбите. На първия етаж попита отново и го насочиха към чакалня с прозорец към морето и гората. Очевидно забраната за поливане не важеше за общината. Поляните се стелеха зелени и тучни като кадифе. Вероятно биха могли да намерят и по-разумно приложение на паричните средства. Сейер не допускаше тревата да има голямо значение за живущите тук. Строго погледнато обаче, той нямаше представа от тези неща. Потънал в такива мисли, Сейер се обърна внезапно, защото изпита усещането, че някой го наблюдава.

На отворената врата стоеше жена.

— Аз съм доктор Стрюел — представи се тя.

Той пое подадената му ръка.

— Елате с мен в кабинета ми.

Сейер я последва по коридора. Тя го покани в просторен кабинет. Предложи му да се настани на дивана. Сейер седна и попадна под обстрела на слънчев лъч. Мигновено плувна в пот. Доктор Стрюел се приближи до прозореца. Постоя с гръб към Сейер, загледана в поляната. Разчовърка безутешно саксийно цвете, което явно не се чувстваше добре.

— Е — най-сетне се обърна тя, — вие ли търсите моя Ерки?

Моя Ерки. В думите й имаше нещо трогателно и нито следа от ирония.

— Наистина ли го смятате за ваш?

— Никой друг не го иска — простичко обясни тя. — Да, смятам го за мой. Той е моя отговорност и мой дълг. Така ще си остане, независимо дали е убил възрастната жена, или не.

— С кого сте разговаряли?

— Потърси ме Гурвин. Но на мен наистина не ми се вярва да е така. Казвам ви го, за да знаете каква е позицията ми. Оставете го да скита известно време и ще се прибере по свое желание.

— Съмнявам се да стане така, поне не в скоро време.

Сигурно гласът му прозвуча много сериозно, защото тя предусети неприятните вести.

— Какво искате да кажете? Да не би да му се е случило нещо?

— Какво ви съобщи шерифът?

— За убийството във финската земя. Ерки бил забелязан близо до къщата в подозрителен час, както се изрази Гурвин.

— Не близо до къщата. Забелязан е в самото стопанство. Вероятно разбирате, че сме длъжни да го открием.

Убитата жена е живяла на много пусто място.

— Ерки постоянно търси убежище в гората. Избягва контакта с хора. Има си основателни причини.

Стрюел се изразяваше изключително остро. Сейер усети как от дъното на душата му се надигна раздразнение.

— Простете арогантността ми — подхвана бавно той, — но съм длъжен да проверя всички версии за убийството.

Извършено е отвратително и напълно излишно престъпление, защото по всичко личи, че от жилището й е откраднато само портмоне с няколко крони вътре. Убиецът се разхожда на свобода. Хората се страхуват за живота си.

— Винаги успяват да натопят Ерки — тихо отбеляза тя.

— Няма как да се отрече: бил е забелязан до къщата й, а тя действително живее на доста отдалечено място. Там не гъмжи от народ. А понеже той има ментални смущения, няма как да пренебрегнем възможността да е замесен в убийството.

— Значи твърдите, че основната причина да стане главен обект на подозренията ви е болестта му?

— Не, аз…

— Грешите. На него му стига да краде шоколад от магазините.