Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Ето така! Разбра идеята ми. Така си и мислех — задъхваше се като куче Морган. — Следващия път ще те прострелям в прасеца. Намали темпото. Скоро ще трябва да спрем. Не ми се върви повече. Стана късно.

Ерки прехапа силно устната си. Усещаше, че се приближава до нещо, досами него е, но не е подготвен. Огледа се. За разлика от спътника си знаеше отлично къде се намират. Тръгна по-спокойно. Не бива да дразни Морган. Пред очите му изникна раната в стъблото и същата рана на гърба му — експлозия във вътрешността на костния му мозък, разпокъсана кожа, кръв, шуртяща като от пусната чешма. А после — големият скок във вечността.

Копнееше да се пренесе там, но го отлагаше до настъпването на точния ден, на подходящия час. Дотогава не оставаше много време. Ерки усещаше приближаването му. Случиха се толкова много неща. Вероятно мъжът, който върви зад него, му е изпратен, за да му помогне. Ерки си го представяше като скок в безкрайната Вселена, в орбита, предназначена единствено за него. Другите ще минават покрай него отдясно и отляво, но няма да могат да го стигнат. Ще ги усеща като слаби трептения в атмосферата, леки дихания, лъхващи го отдалеч. Сигурно и майка му се носи така из Вселената, с разперени встрани ръце като криле, а светлината от звездите блещука в черните й коси като кристали. А след нея се носи мелодията на флейтата. Другият вариант беше Ерки да продължи да живее както сега. Винаги да вървят по петите му. „Изморих се — помисли си той. — Кой ни шибна по гърбовете, за да започнем състезанието, кой чака на финалната права и колко време искат да вървим? Кръв, пот и сълзи. Болка, скръб и отчаяние!“

Намираха се в горичка. Дърветата сякаш отстъпиха встрани и откриха малък двор. Морган най-сетне настигна Ерки. Пусна сака на земята. Очите му светнаха.

— Не може да бъде! Я погледни какво имало тук! Малка къща, само за нас. Тук ще си играем на семейство. — Морган изглеждаше наистина доволен. — Боже, нямам търпение да вляза.

Подмина Ерки и тръгна към вратата. Ерки погледна тъмното петно най-горе на каменното стълбище, където само преди ден вътрешностите му се изсипаха и вдигнаха пара. Морган нехаеше за петното. Хвана дръжката на прогнилата врата и тя се отвори, скърцайки. Надникна вътре.

— Тъмно и прохладно — доволно установи той. — Влизай.

Ерки все още стоеше на тревата. Опитваше се да си спомни нещо, но то се прибираше като ластик. Еластичните му мисли го измъчваха от години.

— Вътре е хубаво. Хайде, ела да видиш.

Избута Ерки към някогашната всекидневна. Едно време тук бяха живели пастири. Морган незабавно отиде до прозореца.

— Малко езеро. Прекрасно. Водата сигурно става за къпане.

Подаде глава през счупения прозорец и кимна. Внезапно Ерки усети непреодолима слабост. Направи предпазливо няколко крачки към малката стаичка.

— Къде отиваш?

Морган го изгледа. Ерки отвори вратата и се вторачи в карирания дюшек. Съблече си якето и тениската и се просна на леглото.

— Виж ти! Имаме си нар! — усмихна се Морган. — Нямам нищо против, легни си. Тъкмо ще знам къде си.

Ерки мълчеше. Искаше само да заспи, защото след себе си сееше само смърт и нещастие. Спящият не върши грехове. Дишаше равномерно и тежко.

— Много те бива да се ориентираш. Ще си поговорим по-късно.

За всеки случай Морган провери дали Ерки би могъл да избяга през прозореца в стаичката. Стъклото бе счупено, но летвите си бяха на местата и прозорецът заяждаше. Ако се опиташе да побегне, щеше да вдигне шум. Морган излезе на пръсти. Когато стъпките му заглъхнаха, Ерки отвори очи. Лежеше върху нещо твърдо и остро и се намести така, че да не му убива. Това нещо беше револверът.

Болницата се издигаше величествено сред дърветата. Когато Сейер я видя, дъхът му секна. Приближи към тротоара, паркира и слезе от колата. Постоя малко пред сградата, усети как попива открилата се пред очите му гледка. В ушите му сякаш отекна: Това не е шега работа!

Болницата се намираше на най-високата точка в района. Ето така трябва да изглежда едно лечебно заведение. Външният му вид ясно показва на целия свят, че пътят към проясняването не е осеян с рози. Ако преди това не бяха стигнали до този извод, пациентите, след като пристигнат тук безгранично отчаяни и ги въведат в тази грамадна сграда, щяха да го разберат.

Пътят беше лош, тесен и осеян с дупки. Очакванията на Сейер да са го ремонтирали не се сбъднаха. От последното му посещение бяха изминали много години. Като млад полицай доведе тук младо момиче. Намериха я в тоалетната на автогарата. Беше се заключила вътре, гола-голеничка. Разбиха вратата. Лицето й бе изкривено от ужас. Държеше в ръка ролка тоалетна хартия. Мигновено започна да яде хартията, сякаш съдържаше жизненоважни, тайни сведения, които смяташе да брани с цената на живота си. Ръката му увисна във въздуха помежду им. Тя се вторачи в нея, все едно вижда протегната лапа. Той стоеше с одеяло в ръце, за да я наметне. През цялото време говореше тихо и тя го слушаше, но сякаш едва долавяше гласа му през оглушителен шум и й струваше извънредно усилие да различи думите му. Изражението й обаче бе доста красноречиво: възприемаше посещението му като миг, в който ще й наложат жестоко наказание. Думите му, уверенията, внимателният тон, цялото му старание да звучи искрено претърпяха неуспех. Затова се наложи да прибегне до най-омразното му средство: да я изведе насила. Писъците й още кънтяха в ушите му. Помнеше тънките й ъгловати рамене.