Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Къде?

— Където свари.

Ерки спеше. Застанал на вратата, Морган го наблюдаваше. От ямката между ключиците на Ерки започваше червен, назъбен белег и стигаше чак до пъпа му. Явно раната бе зараснала грозно. Морган се замисли. Не се сещаше какво би оставило такъв противен белег. Затова просто остана вторачен в Ерки въпреки първоначалното си намерение да го събуди. Дълго седя сам на стария диван във всекидневната и зяпа безсмислено в пространството. Слуша радио. Не съобщиха нищо ново. Само уточниха сумата: сто хиляди крони. Морган ги преброи. Сведенията им отговаряха на истината.

Морган притихна. Осъзнаваше, че да гледаш така спящ човек е нещо интимно. Друго би било да съзерцава спящо момиче. Много по-приятно. Ерки дишаше леко, а клепачите му леко потреперваха, сякаш сънуваше. Черното яке и тениската му лежаха на купчина върху пода. „Защо ми е да го събуждам? — запита се Морган. — Да не би да страдам от липса на компания като самотно куче? Нека да спи, мамка му. Така и така не обелва дума, прекалено е зает с бъркотията вътре в себе си, за да ме слуша. И все пак когато спи, изглежда като всички останали.“

Морган се питаше дали лудостта съществува и в съня му. Дали сънищата му са откачени. Дали пък дълбоко в себе си Ерки няма кътче, където всичко да е наред, но за чието съществуване той не би си признал.

Морган се стъписа, когато Ерки отвори очи без никакво предизвестие. Разбуди се за секунда. Не се протегна, както правят нормалните хора, преди да се събудят, не се повъртя из леглото, не изсумтя, не изстена. Просто отвори очи. Изглеждаха неочаквано големи, докато успеят да фокусират Морган, но после се смалиха.

— Какво се е случило с гръдния ти кош? — изплъзна се от устата на Морган. — Прилича ми на неуспешно харакири.

Ерки мълчеше, защото двамата в Мазето разхвърляха и се мъчеха да застанат в позиция. Понякога ставаха толкова мудни.

— Липсва ми компанията на жив човек — обясни Морган. Стори му се добра идея да бъде откровен. — Стига си спал, става късно. Хайде да пийнем по едно уиски.

Ерки се надигна бавно от леглото. Не последва нищо. Погледна мнително револвера на Морган, съблече си тениската и го последва във всекидневната. Морган бе оставил радиото върху перваза, а антената стърчеше през счупения прозорец. Температурата в старата къща беше приятна, но над гората тегнеше гореща въздушна вълна и му се стори, че над водата в езерото се носи мараня.

— Гладен съм — обяви Морган. — Затова ще си налея едно уиски.

Извади еднолитровата бутилка от сака и свали запушалката. Ерки го гледаше изчакващо, както винаги изпод вежди, сякаш усилено разсъждаваше върху някаква дилема.

— Уискито лекува всичко — обясни Морган, докато продължаваше да се чуди на този пронизващ поглед, който изразяваше особено, съдбоносно, недостъпно за останалите познание за живота и смъртта. — Помага срещу глад и жажда; срещу любовна мъка и скука; срещу униние и страх.

Отпи голяма глътка. Лицето му се нагъна като гума, докато поглъщаше силно алкохолната течност.

— Няма нищо по-готино от умерения проблем с пиенето — продължи той. — Разбираш ли какво имам предвид под „умерен“?

Ерки кимна. Морган си избърса устата.

— Пия редовно, но никога сутрин, никога не прекалявам и никога преди да седна зад волана. Контролирам нещата. — Отпи още една глътка. — А ако си въобразяваш, че ще се натряскам до несвяст, та ти да избягаш, се лъжеш жестоко.

Подаде бутилката на Ерки. Той я огледа с удивление. Не че изгаряше от желание да пие уиски, но се чувстваше отпаднал и празен отвътре. Ако разполагаха единствено с това питие, не се налагаше да избира. Само това имаха — бутилка уиски. Не помоли никого да му даде питие, Морган направо му го тикна в ръцете. Ерки огледа етикета и бавно завъртя бутилката. После помириса гърлото й.

— Хайде, не е отровно.

Ерки долепи устни до бутилката и отпи. В очите му не изби дори една сълза, докато уискито се стичаше в гърлото му.

Усети как в тялото му се разлива топлина. Течността леко пареше езика му, после потичаше надолу и изпълваше областта около стомаха. Постепенно в устата му се появи сладникавият вкус на бонбони.

— Хубаво е, нали? — усмихна се Морган. — Къде живееш всъщност? Сигурно имаш апартамент?

До езерото , помисли си Ерки. Долу, в района за отдих. Апартамент с добро разположение, разходите поема общината. Стая, кухня и баня. Отгоре живее старец, който не спира да снове напред-назад през нощта, а понякога дори плаче. Чувам го, но не ми пука. Ако му подам ръка и го изслушам, ще му дам надежда, а такава няма. За никого няма надежда.