Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Сигурно е я убил, защото са се познавали и тя е щяла да подаде оплакване в полицията.

— Възможно е. Тя познаваше Ерки много добре. Щом е избягал от психиатрична клиника, едва ли е имал пари. Нуждаел се е от средства.

Скаре кимна.

— Но кражбата не му е донесла голяма плячка — продължи шерифът. — Тя едва ли е държала много пари у дома си. Нали живееше сама.

— Да, но далеч от хората. Според мен най-големият й страх не е бил, че ще я ограбят. Преживяла ли е друго нещастие?

— Не, а и тя беше силна жена. Не бих се учудил, ако буквално се е нахвърлила на крадеца с мотиката.

— В такъв случай теоретически е възможно убиецът да е ранен.

— Видяхте ли снимките на трупа й?

— Да.

— Не са особено приятни за гледане, нали?

За миг Скаре изпита слабост при спомена за тази сутрин, когато сложиха снимките върху бюрото му.

— Къде живее бащата на Ерки Юрма?

— Замина си за САЩ.

— А сестра му?

— И тя.

— Не поддържат ли контакт?

— Не. Не че не искат, просто Ерки не желае да ги вижда.

— Знаете ли каква е причината?

— Смята, че ги превъзхожда.

— Така ли?

— Да, обзет е от чувството за превъзходство над всички. Живее в свой собствен свят, има си собствени закони. В тази своя вселена той е господарят. Трудно е за обяснение. Трябва сам да го видите, за да разберете що за птица е.

— Щом е толкова сериозно болен, сигурно изпада в отчаяние?

— Отчаяние? — Гурвин претегли думата, сякаш никога не го бе спохождала подобна мисъл. — Ако е така, прикрива го доста добре.

Скаре кимна към пътя.

— Издадохме заповед за издирване. Ще ме заведете ли до стопанството? Искам да разгледам къщата.

Гурвин грабна якето от облегалката на стола си. За миг замръзна на мястото си.

— Ще отидем със субаруто — предложи той. — Дотам е дяволски стръмно.

Гората около стопанството изглеждаше по-гъста от обикновено. Сякаш дърветата стояха изправени мирно, за да отдадат почит на покойницата, която приживе поддържаше всичко наоколо. И независимо че в двора й нищо не вехнеше, че градинските сечива и количката винаги си бяха по местата и на пейката никога не се виждаха забравени дрехи, метнати на слънце, сега мястото имаше вид на напълно изоставено. Вече не дишаше. Цветята под кухненския прозорец клюмаха. Само след двайсет и четири часа под жаркото слънце животът им се намираше в опасност. По стълбите, макар и измити, все още се виждаше тъмно петно. Скаре плъзна поглед над гората.

— Какво е правило онова момче тук?

— Стреляло е с лък по врани.

— Позволено ли е?

— Не, разбира се, но той не спазва правилата. Живее в детски дом.

Последните думи на Гурвин обясниха всичко. Скаре схвана ситуацията.

— И е знаело кой е Ерки?

— Да. Ерки има доста характерен външен вид и не може да се сбърка с другиго. Наистина съчувствам на момчето. Първо е намерило Халдис мъртва, после е мярнало Ерки между дърветата. Сърцето му щеше да се пръсне, когато дойде в кабинета ми. Сигурно си е помислило, че ще бъде следващата жертва.

— Ерки дали го е видял?

— Май да.

— Но не е направил опит да го спре?

— Очевидно не. Изчезнал в гората.

— Хайде да влезем.

Гурвин отключи и първи прекрачи прага, мина през малкия коридор и влезе в кухнята. Скаре стъпи върху линолеума и започна да добива представа каква е била Халдис Хурн. Огледа разтребената кухня. Медните съдове лъщяха до блясък. Мивката беше от старомодния вид, със зелен гумен ръб. Хладилникът също бе купен отдавна. Върху перваза на прозореца лежеше сгънат вчерашният вестник. Иначе Халдис бе почистила помещението с прахосмукачка. Скаре повдигна капака на кутията за хляб.

— Къде открихте отпечатъци от пръсти?

— По дръжките на вратите и по рамката на вратата към кухнята. По кутията за хляб има само отпечатъци на Халдис. Ако отпечатъците са на извършителя, защо тогава са толкова неясни по мотиката? И защо не е оставил следи от пръстите си по кутията за хляб, щом е взел портмонето й? Това е невъзможно, та нали е пипал разни предмети из къщата? Просто не ми го побира главата.

Скаре присви очи.

— Но нали все пак при Халдис са се отбивали разни познати? Може те да са оставили отпечатъци.

— Това не се случваше често. А, намерихме писмо с клеймо от тази седмица, изпратено от Осло. „В скоро време ще се отбия да те видя. Поздрави, Кристофър.“

— Неин роднина?

— Все още не знаем. Предполагам, че е познавала убиеца си. Статистиката също е на моя страна. Изпаднал е в паника.

— Ние, хората, понякога сме толкова слаби.