Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— А раменете? Широки или тесни?

— Широки, заоблени. Такива стават, като вдигаш тежести. Не като моите — додаде той.

— Е, твоите са достатъчно широки.

— Но не са така напомпани. Моите са по-плоски и костеливи, нали ме разбираш.

И двамата се разсмяха. Риете, художникът, с прозвището Драскача, беше дребен, пълничък мъж, плешив, с малки овални очила и дълги, тънки пръсти.

— Главата?

— Голяма, кръгла. Пълни бузи, но не топчести. Заоблена брадичка, не беше нито ръбеста, нито категорична, без трапчинки.

— Как беше разположена главата между раменете, ако разбираш какво имам предвид?

— Набита между тях и сякаш издадена малко пред тялото като на сърдито дете.

— Отлично. Това е много съществено — похвали го Драскача. — Сега да обсъдим откъде започва да расте косата.

— Това важно ли е?

— Разбира се. Мястото, където косата започва да расте, определя до голяма степен човешкото лице. Виж, например, твоето. Косата ти започва по равна и права, почти перфектна линия над челото. После линията се спуска към слепоочията и образува извивка. Навсякъде е еднакво гъста. Такива случаи са рядкост.

— Гледай ти.

Сейер поклати глава. Суетността не му беше особено присъща или поне не и в последно време. Никога не би се замислил откъде започва да му расте косата. Припомни си лицето на крадеца и отговори:

— При него линията не беше извита, беше права. Май имаше малко връхче в средата на челото. Късо подстриган, затова го забелязах.

Този подход бавно да се приближават до чертите на лицето му помогна да си спомни по-ясно как изглеждаше мъжът. Художникът определено си разбираше от работата. Възхитен, Сейер гледаше листа и усети как пред очите му бавно се избистря образът на крадеца като негатив, изваден от вана за проявяване на снимки.

— Да минем към косата.

Драскача щриховаше леко, за да може по всяко време да промени рисунката. Не използваше гума. С помощта на множество тънки линии придаваше на образа жизненост.

— Къдрава и гъста като на афроамериканец, много късо подстригана. Като моята — поглади той буйната си къса, четинеста коса.

— А на цвят?

— Руса. Вероятно светлоруса, но не съм съвсем сигурен. Нали знаеш, някои коси изглеждат много светли при някои ситуации и тъмноруси при други, например когато са мокри. Зависи и от светлината. Тук ми е малко трудно. Да кажем, като цвета на твоята коса.

— На моята ли? — вдигна очи Драскача. — Та аз съм плешив.

— Е, като косата, която си имал преди.

— Откъде знаеш каква коса съм имал?

Сейер се поколеба. Не разбра дали е засегнал художника, или се е изложил.

— Нямам представа — призна той. — Просто предположих.

— И се оказа прав. Косата ми е, тоест беше, почти светлоруса. Добро предположение. Много си наблюдателен.

— Започва да заприличва на нашия човек — кимна към скицата Сейер.

— Стигнахме и до очите.

— Лошо. Не ги видях. Той вървеше със забит в тротоара поглед, а в банката беше застанал почти гърбом към мен.

— Жалко, но касиерката ги е видяла. После ще поработя с нея.

— Не, просто е жалко. Направо си е цяло нещастие, дето не се позабавих вътре. Достатъчно съм стар, за да се доверявам на интуицията си.

— Е, невинаги постъпваме правилно. Носът?

— Много къс и доста широк, като на афроамериканец.

— Устата?

— Нацупени малки устни.

— Веждите?

— По-тъмни от косата. Правилни, широки, почти сраснали една с друга.

— Имаше ли скули?

— Не бяха ясно изразени, защото лицето му беше пълно.

— Особени образувания по кожата?

— Абсолютно никакви. Имаше хубава, гладка кожа. Нямаше брада, нито мустак. Току-що се бе избръснал.

— Или е наследил лоши гени. Нещо особено в дрехите?

— Не помня добре, но ми се сториха смущаващи.

— В смисъл?

— Като че ли не бяха негови. Той не би се облякъл така. Изглеждаха старомодни.

— Вероятно отдавна вече ги е сменил. Обувки?

— Кафяви, с връзки.

— А ръцете?

— Не ги видях. Ако са съразмерни, значи са къси и заоблени.

— На колко години ти се стори, Конрад?

— Между деветнайсет и двайсет и четири.

Сейер затвори очи за пореден път, за да се абстрахира от присъствието на художника.

— Ръст?

— Доста по-нисък от мен.

— Всички са по-ниски от теб — сухо отбеляза Драскача.

— Вероятно към метър и седемдесет.

— Тегло?

— Едър мъж, над осемдесет килограма. Не си ме питал за ушите.

— Какви бяха?

— Малки и добре оформени, с кръгли висулки. Не носеше обици.

Сейер се облегна на стола с доволна усмивка.