Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Какво да правя със заложника, дявол да го вземе?

В планирането на обира не стигна чак дотам. Съсредоточи се върху една-единствена цел: да се измъкне възможно най-бързо, без някой да му се нахвърли и да го повали на земята. Във вестниците прочете за случаи, при които разни хора се правят на герои.

— Видя лицето ми — дрезгаво припомни той.

Гласът му звучеше неестествено пискливо за едрото му тяло.

— Как да постъпим в такъв случай?

Точно в този момент минаха покрай погребално бюро и погледът му регистрира бял ковчег с месингови дръжки, изложен на витрината. Отгоре бе поставен венец от червени и бели цветя. Ковчегът, изработен от пластмаса, разбира се, стоеше там от години. Сякаш всеки момент щеше да се разтопи на тази жега като самия него. Пуловерът полепна по тялото му, а от панталоните му почти се издигаше пара. Той премина на по-ниска предавка и удари спирачка заради идващо отдясно такси. Заложничката мълчеше, но раменете му слабо се разтресоха и той зачака реакцията с облекчение. Самият той имаше нужда да изпусне парата след огромното напрежение, например да изреве през полуотворения прозорец. Тялото му потрепери, докато се мъчеше да си възвърне равновесието.

— Попитах те: как да постъпим според теб?

Въпросът му звучеше много жалко. Долови собствения си страх, който го бе стиснал за гърлото и придаваше на гласа му писклива нотка. Внезапно му се прииска да остане сам, но беше твърде рано да се отказва. Първо се налагаше да излязат от центъра и да стигнат до пусто място, където най-сетне да изхвърли този нежелан спътник от колата си. Този свидетел!

В колата все още цареше мълчание. Обхвана го още по-силно безпокойство. Натрупа му се много напрежение след седмици наред планиране, безсънни нощи, тревоги и съмнения. Обикновено той само шофираше, без да носи отговорност за организацията. Други хора се грижеха за тази част, а самият той чакаше навън със запален двигател. В повечето случаи дори не носеше оръжие. Даде обещание и го спази, но взе заложник. В онзи миг, при онези обстоятелства, този ход му се видя хитър. Хората пред банката замръзнаха по местата си, не посмяха дори да помръднат заради опасението, че той ще направи похитения човек на решето пред очите им. Сега не знаеше какво да стори, а и заложничката не му помагаше. Цареше пълно мълчание.

— Има само две възможности — изкашля се той. Вече не можеше да понася тишината. — Или ще те взема със себе си, или ще те зарежа накъде по пътя в състояние, което няма да ти позволи да ме издадеш.

Спътничката му продължаваше да мълчи.

— Какво, по дяволите, правеше в банката толкова рано сутринта? А?

След като за пореден път не получи отговор, той свали прозореца още по-надолу, та вятърът да поразхлади пламтящото му лице. Покрай тях минаваха автомобили. Не бива да си показва лицето, не бива дори да разговаря, но надигналата се в душата му буря от чувства го свари неподготвен. Имаше усещането, че изгаря. Чака толкова дълго, от цяла вечност беше сам. Заприлича на тънък ластик, опънат до краен предел, а за капак на всичко до него седеше друг човек и наблюдаваше агонията му.

Мина покрай болницата, зави внезапно наляво до Ортопедичния институт, пресече главната улица и се мушна в малка пресечка. Подмина отдавна затворена аптека и продължи покрай Централния гараж. Отново направи ляв завой, пресече стария мост и пое на юг, към индустриалния район. Наближаваше железопътен прелез. В този миг светофарът светна червено. За секунда се поколеба дали въпреки това да не мине, но се отказа. Така само ще събуди подозрение.

— Не мърдай и си затваряй устата — процеди през зъби той. — Револверът ми е на лесно място.

Предупреждението му се оказа напълно излишно. От устата на заложничката не се чу и звук. В огледалото за обратно виждане той видя как зад него спря червено „Волво“. Шофьорът барабанеше с пръсти по волана. Погледите им се срещнаха в огледалото. Той се взря в далечината, за да провери дали се задава влакът. Раздаде се бумтене, което заглуши за малко туптенето на сърцето му. Колкото и да не беше за вярване, заложничката продължаваше да седи неподвижно и да гледа през прозореца. Влакът отмина, но не вдигаха бариерата. Той включи колата на скорост и зачака. Автомобилът отзад мина малко по-напред, почти до задната му броня. От другата му страна чакаше зелен „Ситроен“. Капки пот се стичаха в очите му; все още не вдигаха бариерата. В пристъп на паника си помисли, че полицията е наредила да я спуснат; всеки момент ще открият огън по вратата на колата му със специални боеприпаси и ще го изведат оттам. Намираше се в капан. Няма място да обърне и да се върна обратно. Защо, по дяволите, не отварят проклетия път! Влакът отдавна мина. Двигателят на волвото отзад ръмжеше. Той вдигна ръката с револвера и поглади челото си. Сигурно шофьорът на ситроена вижда оръжието. Най-сетне бариерата бавно и колебливо се заклати нагоре. Той потегли и внимателно мина прелеза. Волвото зави надясно и се изгуби. Бе решил да пресече реката, искаше да мине от долната страна на площада, покрай полицейските коли и събралото се множество. Докато те се занимават с разпити на очевидци, той ще профучи под носа им, само на някакви си трийсет метра от тях. Удиви се на собствената си идея. Заложничката обаче представляваше проблем. Внезапно удари спирачки и спря. Колата остана отчасти скрита зад контейнера за боклук до автогарата. Дръпна ръчната спирачка.