Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Това не ме интересува. За да защитавам своя клиент и да имам някакъв шанс да успея, имам нужда от някои сведения. А не мога да отида сам да ги търся, ако искам да запазя достойнството си.

— Вие имахте нужда най-вече да научавате всеки ден онова, което зная аз.

— Такива са правилата на играта, не е ли така?

Касиерката вдигна слушалката на телефона, който беше започнал да звъни, и отговори:

— Един момент. Не зная. Сега ще проверя.

Но тъкмо когато отвори уста, за да каже името на онзи, когото търсеха, на келнера, комисарят стана от мястото си:

— За мен ли е?

— Как се казвате?

— Мегре.

— Искате ли да прехвърля разговора в телефонната кабина?

— Няма нужда. Ще говоря само една минута.

Обаждаше се младият Лапоент, когото чакаше. Гласът му трепереше от възбуда.

— Вие ли сте, господин комисар? Намерих го!

— Къде?

— Не открих нищо у адвоката, където портиерката замалко щеше да ме спипа. После отидох на улица „Дьо Дуе“, както ми бяхте казали. Там непрекъснато влизат и излизат хора. Така че беше много лесно. Нямах никакви проблеми с вратата. Куфарът беше под леглото. Какво да правя сега?

— Къде си?

— В магазина за цигари на ъгъла на улица „Дьо Дуе“.

— Вземи такси и кажи да те закара до Кея. Там ще се видим.

— Добре, шефе. Доволен ли сте?

Обзет от ентусиазма и гордостта си, той си беше позволил да каже „онази“ дума за пръв път… Но не беше особено уверен в себе си…

— Добре си се справил.

Адвокатът наблюдаваше Мегре с безпокойство. Комисарят седна отново на мястото си върху дървената пейка. Въздъхна със задоволство и направи знак на келнера.

— Още една половинка бира. Може би ще е добре да донесете и една чаша ракия за господина.

— Но…

— Спокойно, малкият.

Тази дума беше достатъчна, за да накара адвоката да подскочи на мястото си.

— Разбирате ли, няма да се обърна към Съвета по реда по повод вашия случай. Ще трябва да се обърна към прокурора на републиката. Утре сутринта е твърде вероятно да поискам от него две заповеди за арест. Едната — на ваше име, а другата — на името на вашия съучастник Алфонси.

— Шегувате ли се?

— Колко могат да ви дадат за укриване на сведения в дело за убийство? Ще трябва да направя справка в Наказателния кодекс. Ще си помисля. Ще може ли да платите сметката?

И след като стана, добави тихо и конфиденциално, като се надвеси над рамото на Филип Лиотар:

— Открихме куфара!

Първия път, около девет и половина, Мегре помоли да го свържат с кабинета на съдията и се обърна към съдебния секретар:

— Ще можете ли да попитате господин Досен дали може да ме приеме?

— Точно сега влиза.

— Има ли нещо ново? — го бе попитал съдията. — Искам да кажа, извън онова, за което разказва тази сутрин печатът?

Беше много възбуден. Вестниците разказваха за откритата лека кола в шоколадовокафяво и за трупа на старата жена в Лани.

— Струва ми се, че има. Ще дойда да ви разкажа за това.

Обаче от този момент нататък всеки път, когато комисарят тръгваше към вратата на кабинета си, все нещо го забавяше. Или звънеше телефонът, или се появяваше някой от инспекторите, за да му докладва. Съдията вече се беше обаждал веднъж неофициално и бе попитал Люка:

— Комисарят още ли е там?

— Да. Искате ли да ви се обади?

— Не. Предполагам, че е зает. Вероятно ще се качи всеки момент при мен.

В десет и четвърт най-сетне се реши и поиска да говори с Мегре по телефона.

— Извинете ме за безпокойството. Предполагам, че сте претоварен с работа. Но съм призовал Франц Стювелс за разпит в единайсет часа. Не бих искал да започна разпита, без да съм се срещнал с вас.

— Ще има ли някакъв проблем за вас, ако разпитът ви се превърне в очна ставка?

— С кого?

— Вероятно с неговата жена. Ако ми разрешите, всеки момент мога да изпратя някой от инспекторите да я доведе.

— Редовна призовка ли ще искате?

— Не, няма да има нужда.

Господин Досен изчака още десетина минути, като се правеше, че изучава досието. Най-сетне някой почука на вратата. Точно когато се втурна да я отвори, Мегре се появи с куфар в ръка.

— Заминавате ли за някъде?

Усмивката на комисаря беше достатъчна и тогава, не вярвайки на очите си, той прошепна:

— Това е куфарът, така ли?

— Доста е тежък, уверявам ви.

— Значи сте бил прав?

Очевидно изпитваше огромно облекчение. Методичната кампания на Филип Лиотар най-сетне бе претърпяла неуспех. Така че в крайна сметка именно той бе поел отговорността да остави Стювелс в затвора.