Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— А вие как го наричахте?

— Викахме му господин Жан. А пък той се обръщаше към нас на малко име, освен към майка ми, разбира се. Понякога ни носеше шоколади и малки подаръци.

— Но никога скъпи подаръци, така ли?

— Нямаше да ги приемем.

— Идваше ли някой на гости при него?

— Не, никога не е идвал никой. Не получаваше и поща. И понеже се чудех как така един търговски представител никога не получава писма, той ми обясни, че имал съдружник в града. И този съдружник имал кантора, където изпращали цялата му кореспонденция.

— Никога ли не ви се е виждал странен?

Тогава тя се огледа наоколо си и промърмори неопределено:

— Тук, знаете ли!…

— За ваше здраве, господин Мегре. За вашето разследване! Както сам можете да видите, вече съм никой, не само в областта на изкуството, но и в собствената ми къща. Не протестирам. Но не казвам нищо. Те са много мили, обаче за един човек, който…

— Татко, остави комисаря да говори.

— Ето, виждате ли?

— А спомняте ли си кога наемателят ви е излязъл за последен път със своя куфар?

Този път му отговори Олга, по-голямата сестра.

— Беше последната събота, преди…

Тя очевидно се чудеше дали да продължи.

— Преди какво?

По-малката сестра отново пое ръководството на разговора.

— Не се изчервявай, Олга. Ние все се закачахме със сестра ми, която имаше малка слабост към господин Жан. Той не беше на нейната възраст и не беше хубав, обаче…

— Ами ти?

— О, оставете. Една събота, към шест часа, той тръгна да излиза с куфара си. Това ни учуди, понеже обикновено го вземаше със себе си най-вече в понеделниците.

— Значи в понеделниците следобед, така ли?

— Да. Ние не очаквахме да се върне, понеже си мислехме, че ще прекара някъде почивните дни. Затова занасяхме Олга, която се беше вкиснала заради това.

— Не е вярно!

— Но в колко часа се е върнал, никой от нас не знае. Обикновено чувахме как отваря вратата. В неделя сутринта си помислихме, че в апартамента няма никого освен нас. И точно си говорехме за него, когато той излезе от стаята си. Имаше болнав вид. Попита баща ми дали ще може да му намери някаква бутилка алкохол. Каза, че бил настинал. Остана една част от деня в леглото. Олга, която разтребва неговата стая, забелязала, че куфара го няма там. Но забелязала и друго нещо. Поне тя така твърди.

— Сигурна съм в това.

— Възможно е. Нали го виждаше по-отблизо, отколкото ние.

— Сигурна съм, че костюмът му не беше същият, който носеше преди. Беше също син костюм, обаче не беше неговият. А когато го облече, видях, че освен това му беше малко широк в раменете.

— Той нищо ли не каза по този въпрос?

— Не. А пък и ние не сме споменавали нищо за това. Това стана, когато той се оплака, че е хванал грип. А после остана вкъщи цяла седмица, без да излиза.

— Четеше ли вестниците?

— Сутрешния и вечерния, както и ние.

— Не забелязахте ли нещо особено?

— Не. Освен, че се затваряше в стаята си веднага щом като някой почукаше на вратата.

— Кога започна да излиза отново?

— Горе-долу една седмица по-късно. За последен път е спал вкъщи в нощта на 11-и срещу 12 март. Лесно може да се забележи по календара в стаята му, понеже оттогава не са откъсвани листовете от него.

— Какво трябва да направим, господин комисар? — попита разтревожено майката. — Наистина ли смятате, че е извършил престъпление?

— Не зная, госпожо.

— Ако полицията го издирва…

— Ще разрешите ли да огледаме стаята му?

Стаята беше в края на коридора: просторна, без никакви излишества, но чиста, със стари, лъснати мебели. По стените висяха репродукции на Микеланджело. Огромен черен куфар, от най-често срещания вид, беше оставен от дясната страна, завързан с връв.

— Може ли да го отвориш, Жанвие?

— Трябва ли да изляза? — попита младото момиче.

Мегре не сметна, че е необходимо. Жанвие се справи по-лесно с ключалката, която беше най-обикновена, отколкото с връвта. Силна миризма на нафталин изпълни стаята. Трябваше да вадят оттам костюми, обувки и бельо. Започнаха да ги трупат върху леглото.

Приличаха на гардероба на някой артист, дотолкова дрехите се различаваха по качество и по стил. Един от костюмите, както и смокингът, носеха етикета на прочут лондонски шивач. Друг костюм беше шит в Милано.

Имаше също костюми от бяло платно, от онези, които се носят най-вече в топлите страни. Имаше твърде луксозни костюми, а други, напротив, биха могли да послужат на някой банков касиер. Но за всеки от тях имаше подходящи обувки, купувани в Париж или в Ница, в Брюксел, Ротердам или в Берлин.