Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Вие ли идвахте преди малко в моя кабинет?

— Не, била е сестра ми. Вие сте комисарят Мегре, нали? Влезте. Не обръщайте внимание на безредието. Тъкмо свършвахме с вечерята.

Тя ги отведе в просторно ателие със скосен, отчасти остъклен таван, през който се виждаше небето. Върху дълга маса от светло дърво имаше остатъци от някакъв салам и начената еднолитрова бутилка вино. Друго младо момиче, което изглеждаше като близначка на онази, която им беше отворила вратата, притеснено си оправяше косите. Мъж с велурено сако с пресилена тържественост пристъпи към посетителите си.

— Бъдете добре дошли в моето скромно жилище, господин Мегре. Надявам се, че ще ми окажете честта да се чукнете с мен.

След излизането си от сградата на Съдебната полиция старият скулптор сигурно беше намерил начин да пийне нещо друго освен трапезно вино, понеже езикът му се заплиташе, а и леко залиташе.

— Не му обръщайте внимание — намеси се едно от момичетата. — Пак успя да се подреди, както обикновено.

То изрече това без злоба. Дори гледаше баща си с обич и едва ли не с майчинска загриженост.

В най-тъмните кътчета на просторното помещение едва-едва се забелязваха скулптури. Но беше очевидно, че стоят там от твърде отдавна.

Онова, което беше направено наскоро и беше част от всекидневния им живот, бяха играчките, изрязани от дърво. С тях бяха отрупани всички мебели. От тях се носеше приятния мирис на прясно дърво.

— Когато изкуството вече не може да осигури прехраната на един мъж и неговото семейство — издекламира Гросо, — няма нищо срамно в това той да потърси всекидневната си прехрана в търговията, не е ли така?

Появи се госпожа Гросо. Сигурно бе отишла да се пооправи, след като бяха позвънили на вратата им. Беше слаба жена. Изглеждаше тъжна, а погледът й издаваше, че е постоянно нащрек, като че ли винаги очаква да се случи нещастие.

— Няма ли да дадеш по един стол на комисаря и на този господин, Елен?

— Комисарят много добре знае, че тук може да се чувства като у дома си, мамо. Нали така, господин Мегре?

— Не им ли предложи нещо за пиене?

— Искате ли по една чаша вино? Не държим нищо друго вкъщи, заради татко.

Като че ли точно тя ръководеше семейството. Във всеки случай, тя даваше насоката на целия разговор.

— Вчера ходихме на кино в квартала и видяхме онзи, когото търсехте. Обаче той не наричаше себе си Мос, а Петерс. Не дойдохме по-рано при вас, защото татко не искаше да го предаде. Казваше, че е бил наш гост и толкова пъти се е хранил на нашата маса.

— Отдавна ли живееше у вас?

— От около една година. Нашият апартамент заема целия етаж. Родителите ми живеят тук повече от трийсет години. И двете със сестра ми сме родени тук. Освен ателието и кухнята има още три стаи. Миналата година не изкарвахме много с играчките, заради кризата. Така че решихме да си вземем наемател. Пуснахме обява във вестника. И така се запознахме с господин Петерс.

— Той какво ви каза, с какво се занимава?

— Каза, че бил представител на голямо английско предприятие. Имал вече постоянни клиенти, така че работата му не изисквала много-много тичане из града. Случваше му се понякога да си остава през целия ден вкъщи. Тогава, само по риза, идваше да ни помага. Понеже всички ние правим играчките, а баща ми им прави макетите. За последната Коледа получихме поръчката за пролетта, така че трябваше да работим денонощно.

Гросо гледаше така жално към наполовина празната бутилка, че Мегре най-сетне му каза:

— Ами добре. Сипете ми половин чашка, колкото да се чукнем.

В замяна на това получи поглед, изпълнен с благодарност. А през това време момичето продължи да разказва, без да изпуска от очи баща си, за да се увери, че не си сипва прекалено щедро.

— Излизаше обикновено в късния следобед, а понякога му се случваше да се върне доста късно. Понякога отнасяше куфара със себе си.

— Тук ли си е оставил багажа?

— Остави си само големия куфар.

— Но не и куфара си, така ли?

— Не. Всъщност, Олга, ти помниш ли дали носеше куфара си, когато си тръгна?

— Не. Не го носеше последния път, след като беше излязъл с него.

— Какъв човек беше той?

— Беше спокоен, много тих и може би малко тъжен. Понякога оставаше по цели часове в стаята си и трябваше най-накрая да отиваме да го питаме дали не е болен. А пък друг път закусваше сутрин заедно с нас и после по цял ден ни помагаше в работата. Понякога изчезваше за по цели дни. Но ни беше предупредил в такива случаи да не се безпокоим.