Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Свържи ме с бирарията „Чашата на негъра“!

На телефона се обади касиерката и нареди на някого там да потърси адвоката.

— Вие ли сте, комисарю? Предполагам, че сте затрупан с работа. Намерихте ли го?

— Кого?

— Мос. Днес следобед ходих на кино и разбрах. Не мислите ли, че един неофициален разговор на четири очи може да ни бъде от полза — както на единия, така и на другия?

Това стана случайно. Малко преди това, докато беше още в колата, Мегре си мислеше за куфара. Обаче, докато говореше с Лиотар, в кабинета му влезе младият Лапоент.

— С приятели ли сте там? — попита Мегре адвоката Лиотар.

— Няма значение. Когато дойдете, с мен вече няма да има никого.

— Заедно с приятелката си ли сте?

— Да.

— И няма никого другиго?

— Един човек, когото не обичате, не знам защо. Той много се засяга от това.

Беше Алфонси. Сигурно пак бяха четиримата — двамата мъже със своите приятелки.

— Ще имате ли търпение да ме изчакате, ако закъснея малко?

— Ще ви чакам колкото е необходимо. Днес е неделя.

— Предайте на Алфонси, че бих искал да говоря и с него.

— Доскоро тогава.

Тръгна да затваря двете врати на кабинета си. Даде знак на Лапоент, който тъкмо се канеше да излезе, да остане на мястото си.

— А ти ела тук и седни. Много държиш да си създадеш име в полицията, нали?

— Държа на това повече, отколкото на всичко останало.

— През първия ден направи тази глупост, че прекалено много се разприказва. А това доведе до последици, за които дори още не подозираш.

— Извинявам се, шефе. Имах такова доверие в сестра ми.

— Искаш ли да се опиташ да направиш нещо трудно? Почакай малко. Не ми отговаряй веднага. Не става дума за някакво бляскаво действие, заради което името ти ще се появи във вестниците. Напротив. Ако свършиш успешно работата, ще знаем само ние двамата. Ако не успееш, ще ми се наложи да те порицая и да заявя, че си се престарал, като си действал извън моите инструкции.

— Да, разбирам.

— Нищо не разбираш, но няма значение. Ако аз река да правя това и се проваля, ще обвинят цялата полиция заради това. А ти си достатъчно отскоро при нас, за да не стане същото, ако се провалиш ти.

От нетърпение Лапоент не го свърташе вече на едно място.

— В момента адвокат Лиотар и Алфонси са в заведението „Чашата на негъра“, където ме очакват.

— Ще отидете ли там?

— Да, но не веднага. Искам най-напред да мина през булевард „Пастьор“. И без това съм сигурен, че няма да мръднат от бирарията, преди да съм отишъл. Да речем, че ще отида при тях след около час или малко по-рано. Сега е девет часът. Нали знаеш къде живее адвокатът, на улица „Бержер“? Апартаментът му е на третия етаж, вляво. В сградата живеят доста домакини, така че портиерката вероятно не обръща много-много внимание на това кой влиза и излиза оттам.

— Значи искате аз да…

— Да. Вече са те научили как можеш да отвориш всяка врата. Дори ако оставиш следи, няма да има никакви последствия за теб. Дори напротив. Няма смисъл да претърсваш чекмеджетата и документите. Трябва да се увериш в едно-единствено нещо: че куфарът не е там.

— Не бях се сетил за това.

— Така. Възможно е и дори е вероятно куфара да го няма там, понеже Лиотар е предпазливо момче. Затова не трябва да си губиш времето. От улица „Бержер“ тичаш направо на улица „Дьо Дуе“. Алфонси живее там, в „Отел дьо Масив Сантрал“, стая №33.

— Да, знам къде е.

— Там правиш същото. Търсиш куфара. Нищо повече. Обаждаш ми се веднага след като си свършил.

— Може ли да тръгвам?

— Първо излез в коридора. Ще заключа кабинета си, а ти ще се опиташ да отвориш вратата. Иди да поискаш от Люка инструментите, които ти трябват.

Лапоент се справи доста добре. Само няколко минути по-късно той вече изхвърча от сградата, на върха на щастието.

Мегре мина през канцеларията на инспекторите.

— Свободен ли си, Жанвие?

Телефоните продължаваха да звънят, но заради късния час вече не толкова бясно.

— Точно помагах на Люка, но…

Слязоха заедно по стълбите и Жанвие седна на волана на малката лека кола на Съдебната полиция. Само четвърт час по-късно вече бяха в най-спокойната и най-слабо осветената част на булевард „Пастьор“. В тази спокойна неделна вечер изглеждаше като част от малко градче.

— Качвай се заедно с мен.

Попитаха къде живее скулпторът, по фамилия Гросо, и ги пратиха на шестия етаж. Сградата беше стара, но много прилична. Вероятно тук живееха предимно дребни държавни служители. Когато почукаха на вратата на шестия етаж, караницата спря. После вратата им отвори внезапно младо пълничко момиче и веднага се смути.