Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Може би графинята?

— Не знам. Току-що са направили това откритие. Тялото все още е на брега, под брезентово платнище. Те питат какво да правят сега. Казах им, че пак ще им се обадя.

Моерс си беше тръгнал само няколко минути преди да им потрябва. Тъкмо той щеше да бъде най-полезен за комисаря. Но имаше много малко шансове да го открият сега в дома му.

— Може ли да се обадиш на доктор Пол?

Докторът сам вдигна слушалката.

— Зает ли сте? Нямахте ли някакви планове за днес? Нали няма да ви притесня много, ако мина да ви взема с кола и да ви закарам до Лани? Да, трябва да си вземете инструментите. Не. Гледката сигурно няма да е хубава. Стара жена, която е прекарала един месец в Марна.

Мегре се огледа наоколо и видя, че Лапоент се изчерви и отвърна поглед. Очевидно младежът изгаряше от желанието да придружи шефа.

— Нямаш ли си някоя приятелка, с която да се видиш днес следобед?

— О, не, господин комисар.

— Можеш ли да караш кола?

— Вече две години, откакто имам книжка.

— Върви тогава да вземеш синьото пежо и ме чакай долу. Виж дали има достатъчно бензин.

После каза на разочарования Жанвие:

— А ти вземи друга кола и карай бавно по същия път. Ще разпитваш собствениците на гаражи, собствениците на кръчми, когото ти дойде наум. Възможно е някой от тях да е забелязал „шоколадовата“ лека кола. Ще се видим в Лани.

Той изпи чашата бира, която беше останала. Само след няколко минути доктор Пол, с неговата вечно весела физиономия, вече се бе настанил в колата и Лапоент гордо я подкара.

— Да мина ли по най-краткия път?

— Да, млади човече, по възможност.

Беше един от първите хубави дни и имаше много коли по пътя. Цели семейства се бяха натоварили в тях заедно с кошниците за предстоящия пикник.

Доктор Пол разказваше разни истории за аутопсии и в неговата уста те ставаха забавни, почти колкото вицове.

Като стигнаха в Лани, трябваше да питат за пътя. Накрая излязоха от малкото градче и след дълги отклонения най-сетне стигнаха до ръкава на реката. Около крана се бяха събрали най-малко стотина души. Полицаите едва се справяха, също като в дните, когато имаше панаир. Лейтенантът, който беше най-главният, разпозна комисаря с очевидно облекчение.

Шоколадовокафявата лека кола, цялата в кал, треволяци и някакви боклуци от неизвестен произход, беше обърната наопаки върху насипа. От всичките й отверстия все още се стичаше вода. Каросерията беше изкривена, едно от стъклата беше счупено, двата фара бяха станали на сол. Но, като по някакво чудо, една от вратите още се отваряше и през нея бяха извадили трупа.

Там, завит с парче брезент, той приличаше на малка купчина, към която любопитните се доближаваха с отвращение.

— Оставям ви да работите, докторе.

— Тук ли?

Доктор Пол би го направил на драго сърце. Беше го виждал да прави аутопсия на най-невъобразимите места, с вечната си пура в уста. Нищо не му пречеше да спре за малко, да свали каучуковите си ръкавици и да хапне набързо нещо.

— Лейтенант, можете ли да преместите трупа в жандармерията?

— Моите хора ще се погрижат за това. Хайде, другите да се отдръпнат назад! Ами децата! Кой е пуснал децата тук?

Мегре тъкмо разглеждаше леката кола, когато една стара жена го дръпна за ръкава и каза гордо:

— Аз я намерих.

— Вие ли сте вдовицата Ебар?

— Юбар, господине. Онази къща там, зад онези ясенови дървета, е моята къща.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Ами, не съм видяла нищо, обаче чух някои работи. Тъкмо се връщах по пътя покрай реката. Точно на него стоим сега.

— Много ли бяхте изпили?

— Само две-три чашки.

— Къде се намирахте точно?

— На петдесет метра оттук, малко по-натам, близо до моята къща. Чух да се приближава някаква кола откъм големия път и си казах, че сигурно пак са бракониери. Понеже беше прекалено студено, за да са влюбени. А пък отгоре на всичкото валеше дъжд. Като се обърнах, видях само светлината на фаровете. Не можех да знам, че по-късно това ще бъде важно, нали ме разбирате? Продължих да си вървя и ми се стори, че колата е спряла.

— Защото не чувахте вече мотора ли?

— Да.

— С гръб ли бяхте обърната към пътя?

— Да. А после отново чух мотора и си помислих, че колата сигурно си е заминала обратно. Обаче нищо подобно! Веднага след това се чу едно силно „пляс“, а когато се обърнах, колата вече я нямаше.

— А не чухте ли някакви викове?

— Не.

— Не се ли върнахте обратно?

— А трябваше ли да се връщам? Какво можех да направя съвсем сама? Това ми направи голямо впечатление. Помислих си, че горките хора сигурно са се удавили, и затова хукнах към къщи, та да пийна едно хубаво, за да се оправя.