Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

Най-сетне, най-отдолу, отделена от всичко останало, намериха стара дреха на клоун. Девойката се вторачи в нея, много по-изненадана, отколкото от всичко останало.

— Актьор ли е бил?

— Да, може да се каже.

Нямаше нищо друго особено в стаята. Синия костюм, за който говориха току-що, го нямаше, понеже Петерс-Мос е бил облечен с него на тръгване. Може би все още беше облечен с него.

По чекмеджетата имаше най-различни дреболии, калъфи за цигари, портфейли, ръкавели и фалшиви яки, ключове и дори една счупена лула. Но нямаше никакви документи, нито едно тефтерче с адреси.

— Благодаря ви, госпожице. Много правилно постъпихте, като дойдохте да ни предупредите. Убеден съм, че няма да имате никакви неприятности. Предполагам, че нямате телефон?

— Имахме преди няколко години, обаче…

После добави по-тихо:

— По-рано татко не беше такъв. Затова не можем да му се сърдим. Преди изобщо не пиеше. После срещна някакви свои познати от Академията по изящни изкуства, които са горе-долу в същото положение като него. И оттогава свикна да се среща с тях в едно малко кафене в Сен Жермен. Те са виновни за всичко това.

Върху един тезгях в ателието имаше най-различни инструменти за измерване. Служеха за рязане, полиране и рендосване на парчета дърво, понякога извънредно малки, от които се правеха гиздавите играчки.

— Жанвие, вземи малко от стърготините и ги сложи в пликче.

Моерс щеше да се зарадва. Беше странно, като си помислиш: така или иначе, щяха да стигнат до апартамента на тази висока сграда на булевард „Пастьор“, дори само заради анализите на Моерс. Щеше сигурно да отнеме седмици, а може би дори и месеци, но все едно, щяха да стигнат дотук.

Беше десет часът. Бутилката с вино беше празна и Гросо предложи да изпрати „господата“ до долу, обаче не му разрешиха.

— Сигурно пак ще дойда.

— А той?

— Не вярвам. Във всеки случай смятам, че няма защо да се страхувате за каквото и да било от негова страна.

— Накъде да карам сега, шефе? — попита Жанвие, като седна зад волана на служебната кола.

— На булевард „Бон Нувел“. До бирарията „Чашата на негъра“, но не прекалено близо. Ще ме изчакаш там.

Беше от онези просторни бирарии, в които сервират кисело зеле и кренвирши. В събота и неделя вечер на естрадата свиреше оркестър от четирима недохранени на вид музиканти. Мегре веднага съзря двете двойки, седнали близо до прозорците. Забеляза, че дамите си бяха поръчали мента.

Алфонси стана пръв, за да го поздрави. Не изглеждаше много уверен в себе си. Приличаше на човек, който очаква да го ритнат по задника. Докато адвокатът му подаде добре поддържаната си ръка с усмивка. Добре се владееше.

— Да ви представя нашите приятелки.

Направи това със снизходителна усмивка.

— Ще предпочетете ли да седнете за малко на нашата маса, или искате веднага да се настаним двамата някъде настрана?

— При условие че Алфонси прави компания на дамите и ме изчака, предпочитам веднага да ви изслушам.

Близо до касата имаше една свободна маса. Посетителите бяха главно търговци от квартала. Бяха отишли семейно на вечеря в ресторант, както Мегре беше направил предната вечер заедно с жена си. Освен това имаше и постоянни посетители — ергените или онези, които не се разбираха с жените си. Те играеха на карти или на шах.

— Какво ще пиете? Чаша бира? Келнер! Чаша бира и една ракия с вода.

Лиотар вероятно посещаваше от известно време баровете около Операта и по „Шанз-Елизе“. Обаче очевидно все още му беше по-приятно да посещава заведенията в този квартал. Тук можеше да гледа на хората високомерно и с чувство на превъзходство.

— Има ли някакви резултати от вашия призив?

— Нима сте ме поканили да се срещнем тук само за да ме разпитвате, адвокат Лиотар?

— Може би по-скоро, за да сключим мир. Какво ще кажете? Възможно е да съм проявил известна грубост спрямо вас. Но не забравяйте, че ние двамата с вас стоим от двете страни на барикадата. Вашата професия се състои в това да уличавате моя клиент, а моята — да го спасявам.

— Дори като се превръщате в негов съучастник, така ли?

Ударът попадна в целта и младият адвокат примигна два-три пъти.

— Не разбирам какво искате да кажете. Но щом като предпочитате да си говорим по този начин, ще бъда откровен с вас. Господин комисар, по желание на съдбата вие сте в състояние да ми навредите много. Можете да забавите и дори да прекъснете една кариера, която според всички ще бъде блестяща.

— Не се и съмнявам.