Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Има ли нещо ново?

— Страшно много. Прекалено, може би.

— Утре сутринта пак ли ще се занимавам с Алфонси?

— Не. Мини през бюрото. Сигурно утре ще има работа за всички.

След като Жанвие слезе от таксито, Мегре каза на шофьора:

— Минете през улица „Дьо Тюрен“.

Не беше късно. Мегре смътно се надяваше, че още ще свети в жилището на книговезеца. Щеше да бъде идеалният момент, за да си побъбри надълго с Фернанда. Отдавна му се щеше да го направи.

Заради отблясъка върху една витрина той слезе от колата. Обаче после установи, че навсякъде е тъмно. Поколеба се дали да почука, после отново се запъти към „Ке дез’ Орфевр“, където дежуреше Торанс, и му даде инструкциите си.

Госпожа Мегре тъкмо си беше легнала, когато се прибра на пръсти вкъщи. Докато се събличаше на тъмно, за да не я събуди, тя го попита:

— Какво стана с шапката?

— Наистина е била купена от графиня Панети.

— Ти видя ли я?

— Не. Но тя е на около седемдесет години.

Легна си в лошо настроение, или по-скоро беше загрижен. Когато се събуди, продължаваше да вали. Докато се бръснеше, се поряза.

— Продължаваш ли с разследването си? — попита той жена си, която му поднесе сутрешната закуска с ролки за коса на главата.

— Ами, имам ли да правя нещо друго? — попита го тя най-сериозно.

— Не знам. След като вече си започнала…

Купи вестник на ъгъла на булевард „Волтер“. Не откри в него никакво ново изявление на Филип Лиотар, никакво ново предизвикателство. Очевидно нощният портиер на „Кларидж“ е бил дискретен, тъй като във вестника не се споменаваше и за графинята.

Там, на Кея, Люка беше сменил вече Торанс, беше получил инструкциите му. Машината се беше задвижила. Сега търсеха италианската графиня на Лазурния бряг и в европейските столици. В същото време разследваха така наречения Кринкер и камериерката.

Върху платформата на автобуса, заобиколена от ситен дъждец, един пътник четеше вестника си точно срещу него. Заглавието му накара комисаря да се замисли:

Колко ли души в същия този момент се занимаваха с това? Продължаваха да наблюдават гарите, пристанищата, летищата. Продължаваха да претърсват хотелите и пансионите. Търсеха следите на Алфред Мос. И то не само в Париж и във Франция, но и в Лондон, Брюксел, Амстердам, Рим.

Мегре тръгна по улица „Дьо Тюрен“ и влезе в „Табак де Вож“, за да си купи пакет тютюн за лула. По този случай изпи и чаша бяло вино. Нямаше журналисти, а само хора от квартала, които вече не бяха толкова приказливи.

Вратата на книговезеца не беше отворена. Почука и скоро от подземието, по витата стълба, се появи Фернанда. Също като госпожа Мегре, беше с ролки на главата. Поколеба се, като го разпозна през прозореца, но най-накрая дойде да му отвори вратата.

— Бих искал да си поприказвам за малко с вас.

На стълбището беше хладно, понеже отоплението не беше пуснато.

— Може би е по-добре да слезем долу?

Последва я в кухнята, където бе разтребвала, когато той се бе появил.

Тя също изглеждаше уморена, в погледа й прозираше леко обезсърчение.

— Искате ли чаша кафе? Още е топло.

Той прие и седна до масата. След това и тя седна срещу него, като притвори полите на пеньоара върху голите си крака.

— Алфонси пак е идвал вчера при вас. Какво иска той?

— Не знам. Интересува се главно от въпросите, които ми задавате. Съветва ме да се пазя от вас.

— Казахте ли му за опита за отравяне?

— Да.

— Защо?

— Не сте ми казали да не му казвам. Вече не си спомням как заговорихме за това. Той работи за Лиотар, нормално е да бъде в течение на нещата.

— Никой друг ли не е идвал да ви види?

Стори му се, че тя се поколеба. Но това беше може би резултат от умората, обземаща жената на фламандеца. Беше си сипала голяма чаша кафе. Вероятно с помощта на черното кафе поддържаше силите си.

— Не, никой не е идвал.

— Казахте ли на съпруга си защо вече не му носите храна?

— Да, успях да го предупредя. Благодаря ви.

— Не са ли ви се обаждали по телефона?

— Не, не вярвам. Понякога го чувам да звъни. Обаче, докато да се кача горе, вече няма никого на телефона.

Тогава той извади от джоба си снимката на Алфред Мос.

— Познавате ли този човек?

Тя погледна фотографията, после Мегре и каза съвършено естествено:

— Да, разбира се.

— Кой е той?

— Това е Алфред, братът на мъжа ми.

— Отдавна ли не сте го виждали?

— Рядко го виждам. Понякога се случва да не се появи цяла година. Живее повечето време в чужбина.