Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Знаете ли какво работи?

— Не знам точно. Франц казва, че е нещастник, неудачник, който никога не е имал късмет.

— Не ви ли е споменавал каква е професията му?

— Знам, че е работил в някакъв цирк, че е бил акробат и си е счупил гръбнака при падане.

— А оттогава насам?

— Може би работеше като… импресарио.

— Някой казвал ли ви е, че той не се нарича Стювелс, като брат си, а Мос? Обяснили ли са ви защо?

— Да.

Тя се колебаеше дали да продължи. Гледаше снимката, която Мегре беше оставил на кухненската маса, близо до чашите с кафе. После стана, за да изгаси газта, върху която имаше тенджера с вода.

— Трябваше донякъде да гадая сама. Може би, ако попитате Франц за това, той ще ви каже повече неща. Знаете, че родителите му са били много бедни, но това не е цялата истина. Истината е, че майка му е практикувала в един квартал с лошо име същата професия, която и аз по-рано, преди да срещна съпруга ми. Отгоре на всичкото пиела. Чудя се дали не е била малко луда. Имала седем или осем деца, но не знаела кой е бащата на повечето от тях. Всъщност самият Франц по-късно си избрал фамилията Стювелс. Майка му се казвала Моселаер.

— Починала ли е?

— Мисля, че да. Той избягва да споменава за нея.

— А поддържа ли някаква връзка с братята и сестрите си?

— Не мисля. Само Алфред идва от време на време да го вижда, но рядко. Сигурно положението му понякога доста се подобрява. Понеже в такива случаи изглежда процъфтяващ, добре облечен, слиза от такси пред дома ни и носи подаръци. А пък друг път изглежда по-скоро жалък.

— Кога сте го виждали за последен път?

— Чакайте да си помисля. Във всеки случай, има най-малко два месеца оттогава.

— Остана ли за вечеря?

— Както обикновено.

— Кажете ми, вашият съпруг не се ли опитваше да ви отдалечи от него по време на посещенията му, под какъвто и да било претекст?

— Не. И защо да го прави? Понякога оставаха само двамата в ателието. Обаче отдолу, където приготовлявах яденето, бих могла да чуя всичко, каквото си говорят.

— И за какво си говореха обикновено?

— За нищо особено. Мос с удоволствие говореше за времето, когато е бил акробат, и за страните, в които е живял. И пак той почти винаги споменаваше за детството им и за майка им. Точно по този начин съм научила тези неща.

— Алфред е по-младият, предполагам?

— С три-четири години. Понякога се случваше Франц да отиде да го изпрати до ъгъла на улицата. Това бяха единствените моменти, когато не бях с тях.

— Никога ли не говореха по работа?

— Никога.

— Алфред никога ли не е идвал тук заедно със свои приятели или приятелки?

— Винаги идваше сам. Струва ми се, че някога е бил женен. Но не съм сигурна. Струва ми се, че е намеквал понякога за това. Но, във всеки случай, е обичал една жена и е страдал заради това.

Беше хладно и спокойно в малката кухня. От нея не можеше да се види нищо навън и затова трябваше през целия ден да свети лампата. На Мегре му се щеше Франц Стювелс също да беше тук, пред него, да можеше да си говори и с него така, както говореше с жена му.

— Когато за пръв път дойдох в дома ви, ми казахте, че той почти никъде не ходел без вас. Но все пак е ходел от време на време до банката.

— Аз не го наричам това излизане. Тя е на две крачки. Трябва само да пресече площад „Де Вож“.

— С други думи, вие двамата сте били заедно от сутрин до вечер, така ли?

— Да, горе-долу. Разбира се, ходех да пазарувам, но винаги в квартала. Веднъж в месеца ми се случваше да отида до центъра на града, за да купя нещо. Но не съм суетна, както сигурно сте успели да забележите.

— Никога ли не ходехте да се видите със семейството си?

— Имам само майка и сестра, които живеят в Конкарно. Трябваше да се случи тази история с фалшивата телеграма, за да отида да ги видя.

Като че ли нещо безпокоеше Мегре.

— Нямаше ли някакъв определен ден, в който излизахте от къщи?

Тя от своя страна като че ли се стараеше да разбере мисълта му, за да отговори на въпроса му.

— Не. С изключение на деня за пране, разбира се.

— Значи, не перете тук, така ли?

— Ами че къде да пера тук? Трябва, първо, да отида на партера, за да налея вода. После, не мога да простра прането в ателието, а освен това, то няма и да изсъхне на подземния етаж. Веднъж в седмицата през лятото и веднъж на петнайсет дни през зимата ходя да пера на кораба пералня, на Сена.

— На кое място точно?

— Парка „Дьо Вер Галан“. Нали знаете, точно след „Пон Ньоф“. Трябва ми половин ден за това. На другия ден сутринта отивам да си прибера прането, което вече е сухо и готово за гладене.