Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

Мегре видимо се бе отпуснал и сега пушеше лулата си с по-голямо удоволствие. В погледа му се бе появило оживление.

— С една дума, един ден в седмицата през лятото и един на петнайсет дни през зимата Франц е оставал сам тук.

— Да, но не през целия ден.

— Кога ходите в пералнята, сутрин или следобед?

— Следобед. Опитах се да ходя сутрин, но е трудно, заради домакинството и готвенето.

— Имате ли ключ от къщата?

— Естествено.

— Често ли ви се е налагало да го използвате?

— Какво искате да кажете?

— Случвало ли ви се е на връщане вкъщи да не заварите съпруга си в ателието?

— Рядко.

— Но се е случвало?

— Струва ми се, да.

— Наскоро ли беше?

Тя току-що си беше помислила същото, понеже се колебаеше.

— Седмицата, когато заминах за Конкарно.

— В кой ден обикновено ходите да перете?

— В понеделник.

— Много ли по-късно от вас се върна той?

— Не много. Може би един час.

— Вие попитахте ли го къде е ходил?

— Никога не го питам за нищо. Той е свободен. Освен това, не ми е работа да му задавам въпроси.

— Не знаете ли дали е напускал квартала? Не се ли разтревожихте?

— Бях на прага, когато той се върна. Видях, че слиза от автобуса на ъгъла на улица „Де Франк-Буржоа“.

— Автобусът от коя посока идваше, откъм центъра или откъм Бастилията?

— Откъм центъра.

— Доколкото мога да съдя по тази снимка, двамата братя са еднакви на ръст, така ли?

— Да. Само че Алфред изглежда по-слаб, защото лицето му е слабо. Обаче в тялото е по-мускулест от брат си. Не си приличат в лице, само дето и на двамата косите им са червеникави. Обаче в гръб приликата е поразителна. Дори на мен се е случвало да сбъркам единия с другия.

— А когато сте се виждали с Алфред, той как беше облечен?

— Зависеше, нали вече ви казах.

— Смятате ли, че му се е случвало да взема назаем пари от брат си?

— Помислих си вече за това, но не ми изглежда вероятно. Във всеки случай, не и пред мен.

— При последното си посещение той не носеше ли син костюм?

Тя го погледна право в очите. Беше разбрала.

— Почти съм сигурна, че носеше тъмни дрехи, но по-скоро в сиво, отколкото в синьо. Когато човек живее постоянно на изкуствено осветление, вече не обръща толкова внимание на цветовете.

— Как се оправяхте с парите вие двамата с мъжа ви?

— Какви пари?

— Всеки месец ли ви даваше пари за домакинството?

— Не, но когато ми свършеха, му исках.

— И никога ли не протестираше?

Тя леко се изчерви.

— Той беше разсеян. Винаги му се струваше, че ми е дал пари предния ден. Затова ми казваше учудено: „Пак ли!“

— Ами за личните ви нужди, за роклите, за шапките ви?

— О, аз харча толкова малко, нали знаете!

И тогава тя започна на свой ред да му задава въпроси, като че ли беше чакала този момент от много дълго време.

— Вижте, господин комисар, аз не съм много умна, но пък и не съм и чак толкова глупава. Вие ме разпитвахте, вашите инспектори ме разпитваха, и журналистите също. Да не говорим пък за разните доставчици и за хората от квартала. Един дребен младеж на около осемнайсет години, който се прави на детектив любител, дори ме спря на улицата и ми прочете някакви въпроси, предварително написани в едно малко тефтерче. Преди всичко, отговорете ми честно. Смятате ли, че Франц е виновен?

— Виновен за какво?

— Много добре знаете за какво. За това, че е убил някакъв човек и е изгорил тялото му в пещта на парното отопление.

Той се поколеба. Би могъл да й отговори каквото му дойде наум, обаче Мегре държеше да бъде искрен.

— Нямам представа.

— Но в такъв случай, защо продължават да го задържат в затвора?

— Най-напред, това не зависи от мен, а от съдебния следовател. Освен това не трябва да забравяте, че всички материални улики са срещу него.

— Да. Зъбите! — отвърна тя с ирония.

— И преди всичко петната от кръв върху синия костюм. Не забравяйте също така куфара, който изчезна…

— … и който никога не съм виждала!

— Няма значение. Други са го видели, най-малкото един от инспекторите. Да не говорим за това, че, като че ли случайно, сте била повикана в провинцията именно в този момент, чрез фалшива телеграма. Сега, между нас казано, ще добавя, че ако зависеше от мен, бих предпочел вашият съпруг да бъде на свобода. Обаче бих се поколебал да го пусна на свобода заради неговото собствено добро. Нали видяхте какво се случи вчера?

— Да. Точно за това си мисля.

— Независимо дали е виновен или не, изглежда, има хора, на които той пречи.