Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

Откъдето можеше да се наблюдава ъгъла на улица „Дьо Тюрен“!

— Сигурно чакаше да дойде време за срещата му с някой от неговите клиенти. Веднъж, не беше много отдавна, остана около един час и накрая и поиска жетон за телефона.

— Знаете ли на кого се е обаждал?

— Не. А когато се върна, веднага си тръгна.

— И в каква посока тръгна, знаете ли?

— Не обърнах внимание.

В този момент влезе един репортер и хазаинът попита полугласно Мегре:

— Можем ли да говорим пред него?

Мегре само вдигна рамене. Беше безсмислено да се пази тайна, след като обущарят вече беше в течение.

— Да, ако искате.

Когато се появи в кабинета на Люка, той се опитваше да се пребори с два телефонни апарата, така че Мегре трябваше да почака доста време.

— Продължавам да тичам след графинята — въздъхна старшината, като триеше потта от челото си. — Във фирмата „Вагон Ли“, където я познават много добре, от месеци не са я виждали по никоя от своите линии. Свързах се по телефона с повечето големи хотели в Кан, Ница, Антиб и Вилфранш. И нищо. Говорих и с казината, но се оказа, че и там не е стъпвала. Лапоент, който говори английски, в момента се обажда на Скотланд ярд. Вече не помня кой се занимава с италианците.

Преди да отиде при съдията Досен, Мегре се запъти нагоре, да види Моерс и да му върне безполезните снимки.

— Никакъв резултат ли няма? — попита клетият Моерс.

— Един от трима, не е никак зле. Остава сега да открием и останалите двама. Твърде е възможно обаче те никога да не са минавали през антропометричната лаборатория.

Към обяд все още не бяха открили никакви следи от графиня Панети. А двама твърде развълнувани италиански журналисти, вдигнати по тревога, чакаха Мегре пред вратата на кабинета му.

Госпожа Мегре беше леко учудена, когато към три часа в събота съпругът й се беше обадил, за да я попита дали вечерята се готви.

— Още не. Защо?… Какво казваш? Аз съм съгласна, разбира се. Щом като си сигурен, че ще бъдеш свободен. Съвсем ли си сигурен? Добре, разбрахме се. Ще се облека. Ще бъда там. Да, близо до часовника. Не, аз не искам кисело зеле, но с удоволствие бих изяла едно гърне зеленчуци по лотарингски. Какво? Нали не се шегуваш? Сериозно ли говориш, Мегре? Аз ли къде искам? Прекалено е хубаво, за да е вярно. Представям си как ще ми се обадиш отново след един час, за да ми съобщиш, че няма да се върнеш нито за вечеря, нито за през нощта. Е, какво пък! Все пак ще се приготвя!

Така че, вместо да мирише на готвено в апартамента на булевард „Ришар Льоноар“, този следобед там миришеше на баня, одеколон и на леко сладникавия парфюм, който госпожа Мегре си пазеше за най-тържествените случаи.

Мегре беше почти точен. Закъсня само с пет минути за срещата им в ресторанта на улица „Ангиен“, където понякога двамата ходеха да вечерят. Беше се отпуснал и като че ли си мислеше за същите неща, за които и останалите мъже. Изяде една порция ситно нарязано кисело зеле, както той го обичаше.

— Избра ли вече киното?

Преди малко по телефона госпожа Мегре не можеше да повярва, понеже той я беше поканил да отидат вечерта на кино, където тя си избере.

Отидоха в „Парамаунт“, на „Дез’ Италиен“. Комисарят се нареди на опашка за билети, без да мърмори, и изтръска лулата си в един огромен плювалник.

От електрическия орган взе да се лее музика. Като че ли изпод земята върху подиума изскочи оркестърът, докато завесата се превръщаше в нещо като синтетичен слънчев залез. Чак след кратките анонси на филми госпожа Мегре разбра. Току-що бяха прожектирали откъси от следващия филм, а после къси реклами за някакви сладкиши и за мебели на кредит.

За първи път виждаше такъв надпис върху киноекран. Веднага след това прожектираха антропометрична снимка на Алфред Мос, анфас, а после в профил. После изредиха всички негови самоличности.

— Заради това ли? — попита го тя, след като излязоха отново на улицата и изминаха пеша една част от пътя, за да подишат чист въздух.

— Не, не само заради това. Впрочем идеята не е моя. Префектът 13 13 Градските префекти отговарят за полицията и правосъдието. — Бел.прев. я предложи много отдавна, но досега нямаше възможност да бъде осъществена. Моерс забеляза, че снимките, публикувани във вестниците, винаги са деформирани в една или друга степен, заради растера, заради мастилото. А в киното е обратното. Като увеличава образа, то подчертава още повече характерните му черти.