Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Е, няма значение дали е заради това или заради нещо друго, но ми беше приятно. Я ми кажи, от колко време не бяхме ходили на кино?

— От три седмици може би — отвърна той чистосърдечно.

— Точно от два месеца и половина!

Препираха се известно време, на шега.

А на другата сутрин слънцето отново светеше ярко и пролетно и Мегре дори си пееше в банята. Измина пеша целия път до Кея по почти пустите улици. Винаги изпитваше особено удоволствие от това да крачи по широките коридори на Съдебната полиция с широко отворените врати на канцелариите, в които няма жива душа.

Люка току-що беше пристигнал. Торанс също беше тук, както и Жанвие. Скоро се появи и малкият Лапоент. Но понеже беше неделя, все едно си играеха на полицаи. И може би, също защото беше неделя, оставяха отворени вратите между кабинетите си. От време на време се дочуваше като музика биенето на църковните камбани в квартала.

Единствено Лапоент беше донесъл нова информация. Предния ден, на тръгване, Мегре го бе попитал:

— Я ми кажи, къде живее онзи младият журналист, който ухажва сестра ти?

— Вече не я ухажва. Нали говорите за Антоан Бизар?

— Какво, скарани ли са?

— Не знам. Може би той просто се страхува от мен.

— Може ли да ми дадеш неговия адрес?

— Не го знам. Знам само къде се храни обикновено. Съмнявам се сестра ми да знае нещо повече. Ще попитам във вестника.

Още като се появи, той подаде на Мегре някаква хартийка. Беше въпросният адрес: улица „Дьо Прованс“, в същата сграда, където живееше Филип Лиотар.

— Добре, малкият. Благодаря — каза само комисарят, без никакъв коментар.

Ако времето беше малко по-топло, щеше да свали сакото си и да остане по риза, също както мъжете, които поправят разни дребни неща из къщата в неделя. Защото му се щеше точно това — да поправя разни неща. Всичките му лули бяха подредени на бюрото. Извади от джоба си дебелия черен тефтер, в който си записваше абсолютно всичко, но всъщност после никога не поглеждаше написаното.

На два-три пъти хвърли в кошчето големите листове, върху които си драскаше. Първо беше начертал някакви колонки, но после беше размислил.

Най-накрая работата му доби определена насока.

Четвъртък, 15 февруари — Графиня Панети, придружена от своята камериерка Глория Поти, напуска хотел „Кларидж“ с крайслера в шоколадовокафяво на своя зет Кринкер.

Тази дата беше потвърдена от дневния портиер на хотела. Колкото до леката кола, информацията идваше от един от отговорниците за колите на хотела. Той беше съобщил и часа на тръгването, седем вечерта. Беше добавил, че старата госпожа изглеждала загрижена, а зет й я карал да бърза, все едно че могат да изпуснат влака или някаква важна среща.

Все така нямаше никакви следи от графинята. Мегре отиде да се убеди в това в кабинета на Люка, който продължаваше да получава доклади отвсякъде.

Предния ден италианските журналисти бяха получили много малко сведения от Съдебната полиция, но затова пък самите те бяха предоставили полезна информация. Познаваха графиня Панети. Сватбата на единствената й дъщеря — Бела, беше вдигнала шум в Италия, понеже тя не бе дала съгласието си за нея. Така че младото момиче бе избягало от къщи и беше отишло да се омъжи в Монте Карло. Това се случило преди пет години и оттогава двете жени престанали да се виждат.

— Щом като Кринкер е отишъл в Париж, вероятно това е било, за да се опита за сетен път да ги сдобри.

Петък, 16 февруари — Глория Поти, която носи бялата шапка на графинята, заминава за Конкарно, откъдето изпраща телеграма до Фернанда Стювелс и откъдето се завръща същата нощ, без да се е срещнала с някого.

В полето отстрани Мегре се беше забавлявал, рисувайки женска шапка с малка воалетка.

Събота, 17 февруари — На обяд Фернанда напуска дома си на улица „Дьо Тюрен“ и заминава за Конкарно. Съпругът й не я придружава до гарата. Към четири часа един клиент идва да си вземе поръчката и намира Франц Стювелс в неговото ателие, където всичко като чели е както обикновено. Когато го питат за куфара, той не си спомня да го е виждал.

В осем и няколко минути трима души, единият от които е Алфред Мос, а другият — вероятно лицето, което ще се запише под името Левин, вземат такси от ъгъла на улиците „Дьо Тюрен“ и „Де Франк-Буржоа“ и казват на шофьора да ги закара на гара Сен Лазар.

Малко преди девет часа портиерката чува, че се чука на вратата на Стювелс. Струва й се, че тези трима мъже влизат в дома му.

В полето, отстрани на тази записка, той написа с молив: