Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— А вие защо донесохте снимката на неговия брат да ми я показвате?

— Защото, за разлика от онова, което вие си мислите, той е доста опасен злосторник.

— Убил ли е някого?

— Не, едва ли. Този род хора рядко убиват. Обаче го издирва полицията на три или четири страни. Повече от петнайсет години вече живее от кражби и мошеничество. Това учудва ли ви?

— Не.

— Да не би да сте се досещали?

— Когато Франц ми каза, че брат му бил нещастен, ми се стори, че не използва тази дума в обичайния й смисъл.

— Мислите ли, че Алфред би могъл да отвлече някое дете?

— Казвам ви още веднъж, че не знам.

— Всъщност чували ли сте някога за графиня Панети?

— Коя е тя?

— Доста богата италианка, която живеела в хотел „Кларидж“.

— И тя ли е била убита?

— Възможно е. Също както е възможно просто да е отишла на карнавала в Кан или в Ница. Тази вечер ще разбера. Бих искал да хвърля още веднъж поглед на търговските книги на вашия съпруг.

— Елате. Искам да ви питам за страшно много неща, които сега не мога да си припомня. Когато ви няма, тогава започвам да мисля за това. Би трябвало да си ги записвам, също както онзи младеж, който си играе на детектив.

Тя го пусна да мине пред нея по стълбището. После отиде да вземе от етажерката един дебел черен тефтер, който полицията вече беше изследвала пет или шест пъти.

Съвсем накрая имаше показалец, в който бяха записани имената на старите и новите клиенти на книговезеца, в азбучен ред. Фамилията Панети не фигурираше в него, както и фамилията Кринкер.

Стювелс имаше дребен, отривист почерк. Буквите бяха разкривени. Изписваше по странен начин буквата „р“ и буквата „т“.

— Никога ли не сте чували фамилията Кринкер?

— Не, доколкото си спомням. Разбирате ли, ние бяхме заедно по цял ден, но не си позволявах да му задавам въпроси. Господин комисар, вие понякога забравяте, че не съм жена като другите. Припомнете си къде се е запознал той с мен. Тази негова постъпка винаги ме е учудвала. А сега заради нашия разговор изведнъж ми идва наум, че може би е направил това, като си е спомнил каква е била собствената му майка.

Мегре, изглежда, не чуваше какво му говори. Запъти се с широки крачки към вратата. Отвори я с рязко движение и хвана Алфонси за яката на палтото му от камилска вълна.

— Я ти ела тук. Пак ли започваш? Да не би да си решил да прекарваш целите си дни, като ходиш по петите ми?

Онзи се опита да си придаде важност, обаче юмрукът на Мегре здраво го стискаше за яката и го разтърсваше като парцалена кукла.

— Какво правиш тук, можеш ли да ми обясниш?

— Чаках да си тръгнете.

— За да дойдеш пак да досаждаш на тази жена, нали?

— Това е мое право. След като тя няма нищо против да ме приеме…

— Какво търсиш ти тук?

— Попитайте господин Лиотар за това.

— Не ме интересува твоя Лиотар. Предупреждавам те едно нещо: следващия път, когато те хвана да ми вървиш по петите, ще наредя да те приберат за особен вид скитничество, чуваш ли ме!?

Не беше напразна заплаха. Мегре знаеше, че жената, с която живее Алфонси, прекарва по-голямата част от нощите си по кабаретата на „Монмартър“. И без колебание отиваше със случайно срещнатите чужденци в хотела.

Когато се върна при Фернанда, като че ли му беше олекнало. Виждаха силуета на бившия инспектор, понесъл се под дъжда към площад „Де Вож“.

— Какъв род въпроси ви задава?

— Все едни и същи. Иска да знае какво ме питате, аз какво съм ви отговорила, от какво се интересувате, какви предмети сте разглеждали у дома.

— Струва ми се, че отсега нататък ще ви остави на спокойствие.

— Смятате ли, че адвокат Лиотар вреди на моя съпруг?

— Във всеки случай, в дадения момент не му остава нищо друго, освен да го остави да прави онова, което намери за добре.

Трябваше отново да слезе долу, защото беше забравил снимката на Мос на масата в кухнята. Но вместо да се запъти към „Ке дез’ Орфевр“, той прекоси улицата и влезе в дюкянчето на обущаря.

В девет часа сутринта той вече беше пийнал порядъчно и миришеше на бяло вино.

— Е, господин комисар, как е животът?

Двете дюкянчета бяха точно едно срещу друго. Вдигайки очи, и обущарят, и книговезецът не може да не са се виждали един друг, всеки наведен над своята работа. Отделяла ги е само улицата.

— Спомняте ли си някои от клиентите на книговезеца?

— Някои от тях, да.

— А този тук?

Пъхна му снимката под носа. От другата страна на улицата Фернанда ги наблюдаваше загрижено.