Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Но не мога да ви се закълна, че й е истински зет…

— Тя имаше ли… любовни приключения?

— Не знам. Не мога да ви кажа нито „да“, нито „не“.

— Случвало ли се е зетят да прекара нощта тук?

— Не. Обаче излизаха заедно много пъти.

— Заедно с камериерката ли?

— Не, тя никога не излизаше вечер заедно с графинята. Дори никога не съм я виждал в официална рокля.

— Знаете ли закъде са заминали?

— За Лондон, ако добре си спомням. Но почакайте малко. Струва ми се, че си спомних нещо. Ернест! Ела тук, не се бой. Графиня Панети не си ли остави по-едрия багаж?

— Да, господине.

Портиерът взе да обяснява:

— Често нашите клиенти, които трябва да пътуват за дълго или дори за не много дълго време, обикновено оставят една част от багажа си. Имаме специален килер за тази цел. Графинята остави там големите си куфари.

— А не каза ли кога ще се върне?

— Не, доколкото знам.

— Тя сама ли замина?

— Заедно с камериерката си.

— С такси ли заминаха?

— За това ще трябва да попитате дневния ми колега. Можете да го намерите утре сутринта, от осем часа нататък.

Мегре извади от джоба си снимката на Мос. Портиерът й хвърли само един поглед и направи кисела физиономия.

— Този няма да можете да го откриете тук.

— Познавате ли го?

— Патерсон. Познавах го под името Моселаер, по времето, когато работех в Милано, вече има повече от петнайсет години. Той е заведен в картотеката на всички луксозни хотели и няма повече да посмее да се появи там. Знае, че няма да му дадат стая, че няма да му разрешат дори да прекоси хола.

— Не сте ли го забелязвали в последно време?

— Не, но ако го срещнех, най-напред щях да си поискам стоте лири, които ми взе назаем навремето и така и не ми ги върна.

— Дневният ви колега има ли телефон?

— Можете, разбира се, да се опитате да му се обадите във вилата му в Сен Клу. Но той много рядко се обажда. Не обича да го безпокоят вечер. Затова обикновено изключва телефона си.

Той обаче се обади. От апарата се чуваше едновременно музиката от радиоапарата.

— Отговорникът по багажа сигурно ще може да отговори по-точно от мен. Не си спомням да съм й поръчвал такси. Обикновено, когато напуска хотела, аз й купувам билетите за спалния вагон или за самолета.

— Този път не го ли направихте?

— Не. Но чак сега това ми прави впечатление. Възможно ли е да е заминала с частна лека кола?

— Не знаете ли дали зет й, Кринкер, е имал лека кола?

— Разбира се, че имаше. Голяма американска кола в шоколадовокафяво.

— Благодаря ви. Вероятно ще ви посетя утре сутринта.

Мина през рецепцията, където заместник-директорът, в черно сако и раиран панталон, държеше лично да потърси сметката.

— Напуснала е хотела на 16 февруари вечерта. Ето, сметката е пред очите ми.

— Сама ли замина?

— Виждам, че са отбелязани две вечери за този ден. Значи е вечеряла заедно с компаньонката си.

— Ще може ли да ми дадете за малко тази сметка?

Бяха отбелязани ден по ден всички разходи на графинята в хотела. Мегре искаше да ги прегледа на спокойствие.

— Но само при условие, че после ми я върнете! Иначе ще си имаме разправия с господата от данъчното. Всъщност по какъв повод полицията разследва такава личност като графиня Панети?

Загриженият Мегре насмалко да отговори: „Заради жена ми!“

Обаче се овладя и измърмори:

— Все още не знам. Заради някаква история с една шапка.

Мегре бутна въртящата се врата и се озова сред гирляндите от светлини на „Шанз-Елизе“. Винаги му приличаха на плачещи очи в дъждовно време. Тъкмо се канеше да слезе пеша до кръговото движение, когато изведнъж смръщи вежди. До едно дърво, недалеч от продавачката на цветя, която се бе укрила там от дъжда, забеляза Жанвие. Гледаше го едновременно с жалък и комичен поглед, като че ли искаше да му каже нещо.

Запъти се към него.

— Какво правиш тук?

Инспекторът му посочи силуета, който се очертаваше пред една от малкото осветени витрини. Беше Алфонси, който като че ли беше безкрайно заинтересуван от изложените на витрината куфари.

— Той ви следи. Затова се получава така, че и аз ви следя.

— Виждал ли се е с Лиотар след посещението на улица „Дьо Тюрен“?

— Не. Той му се обади по телефона.

— Остави всичко. Искаш ли да те закарам до вас?

Жанвие живееше по пътя му, на улица „Реомюр“.

Алфонси ги наблюдаваше как тръгват двамата заедно. Най-напред като че беше изненадан и объркан. После, след като Мегре спря едно такси, се реши да се обърне кръгом и да се отдалечи по посока на „Етоал“.