Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Имала ли е багаж?

— Не. Почакайте малко. Тя не е отседнала в хотел. Нали знаете хотела „Жълтото куче“, на края на перона? Вечеряла там, а после останала да седи в един ъгъл на залата за кафе. Седяла там до единайсет часа. С една дума, отново се качила на влака в единайсет и четвърт.

— Сигурен ли си в това?

— Досега не бях, но съм сигурен в това, понеже излязла от кафенето точно навреме, за да хване влака. А освен това поискала указателя за железниците точно след като се навечеряла.

— Говорила ли е с някого?

— Само със сервитьорката. Четяла непрекъснато, дори докато се хранела.

— Не успя ли да разбереш каква книга е четяла?

— Не. Обаче сервитьорката твърди, че имала някакъв акцент. Но не знае точно какъв. Какво да правя сега?

— Върви пак при пощаджийката, разбира се.

— А после?

— После ми се обаждаш или се обаждаш на Люка, ако не съм в кабинета си. После се връщаш тук.

— Добре, шефе. Значи и вие смятате, че това е тя, нали?

Докато Мегре затваряше, очите му заблестяха леко от радост.

— Може би госпожа Мегре ще ни изведе на някаква следа — каза той. — Разрешавате ли, шефе? Трябва да проверя някои неща лично.

За щастие Лапоент още беше в канцеларията на инспекторите, видимо обезпокоен.

— Тръгвай с мен!

Качиха се на едно от спрелите на Кея таксита. Младият Лапоент още не се беше успокоил, понеже комисарят за първи път го отвеждаше по този начин със себе си.

— На ъгъла на площад „Бланш“ и улица „Льопик“.

В този час в „Монмартър“ и особено по улица „Льопик“ количките на уличните търговци на зеленчуци задръстваха тротоарите с купчините зеленчуци и плодове. Ухаеха приятно на земя и на пролет.

Мегре разпозна отляво малкото ресторантче с фиксирани цени, в което беше обядвал онзи шофьор. Точно срещу него беше „Отел Босежур“. Виждаше се само вратата му, затисната между две магазинчета, за месо и за хляб.

Стаи под наем на месец, на седмица и на ден. Течаща вода. Централно отопление. Умерени цени.

В дъното на коридора имаше стъклена врата, а след нея започваше стълбище, над което беше закачен надпис: „Канцелария“ . Нарисуваната в черно ръка сочеше нагоре по стълбището.

Канцеларията се помещаваше на междинния етаж, между партера и първия етаж. Беше тясно помещение, което гледаше към улицата. Върху таблото бяха закачени ключове.

— Хей, има ли някой! — извика Мегре.

Миризмата му напомняше за времето, когато, приблизително на възрастта на Лапоент, работеше в полицейския отдел, който наблюдаваше пансионите. Тогава по цял ден тичаше от един хотел в друг. Тук миришеше едновременно на пране и пот, неразтребени легла, тоалетна и на ядене, затоплено върху газена лампа.

Червенокоса раздърпана жена се наведе през перилата на стълбището.

— Какво искате?

После веднага разбра, че Мегре е от полицията, и заяви отнесено:

— Слизам веднага!

Известно време продължи да ходи напред-назад по горния етаж, разместваше някакви кофи и четки за под. Най-сетне се появи, като закопчаваше в движение блузата върху преливащите от нея гърди. Отблизо веднага се виждаше, че косата й е съвсем бяла в корените.

— Какво има сега? Вчера пак ме проверяваха, а всичките ми наематели са тихи хора. Не сте от отдела по надзор на пансионите, нали?

Без да й отговори, той й описа спътника на госпожата с бялата шапка, доколкото му позволяваше описанието на шофьора на такси.

— Познавате ли такъв човек?

— Може би. Но не съм сигурна. Как се казва?

— И аз искам да разбера точно това.

— Искате ли да погледнете в книгата ми?

— Най-напред искам да ми кажете дали имате клиент, който прилича на човека, когото ви описах.

— Не се сещам за никого, освен за господин Левин.

— Кой е той?

— Не знам. Но, във всеки случай, е свестен човек. Плати ми за една седмица предварително.

— Все още ли живее тук?

— Не, замина си вчера.

— Сам ли?

— Заедно с хлапето, разбира се.

— Ами госпожата?

— Искате да кажете, детегледачката?

— Момент! Сега ще започнем отначало и така ще можем да спечелим време.

— Да, така ще е най-добре, понеже нямам време в излишък. Какво е направил господин Левин?

— Отговаряйте на моите въпроси, ако обичате. Кога пристигна той?

— Преди четири дни. Можете да проверите в книгата ми. Казах му, че нямам свободна стая, и това беше вярно. Обаче той продължи да настоява. Попитах го за колко време му трябва, а той отговори, че ще плати за една седмица предварително.