Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Да, съвпада.

— И аз точно това си помислих.

— Значи тя е слязла на подземния етаж?

— Не. Обаче аз си имам едно наум. Очевидно и той е прочел статията и е твърде възможно да си измисля, за да се направи на интересен. Какво искате да направя?

— Дръж Алфонси под око. Не го изпускай от погледа си през целия ден. После ще направиш списък на всички, с които е говорил през деня.

— Сигурно той не трябва да разбира, че го наблюдавам.

— Няма значение дали е разбрал или не.

— Ами ако ме заговори?

— Ще му отговориш.

Мегре излезе на улицата, отнасяйки миризмата на перно със себе си. Таксито го остави на Кея, където Люка обядваше със сандвичи. Имаше две чаши бира на бюрото му и комисарят си взе едната, без да се срамува.

— Току-що се обади Торанс. Пощаджийката като че ли си спомня за клиентка с бяла шапка, обаче не може да твърди, че точно тя е пратила телеграмата. Обаче Торанс смята, че дори и да е сигурна в това, няма да го каже.

— Връща ли се?

— Да, ще бъде в Париж тази нощ.

— Обади се на „Градски таксита“, ако обичаш. Трябва да намерим още едно такси, а може би две.

Дали госпожа Мегре, която пак имаше час при зъболекаря си, беше тръгнала по-рано, както другите дни, за да прекара няколко минути на пейката в парка „Анверс“?

Мегре не се прибра да обядва на булевард „Ришар Льоноар“. Сандвичите на Люка го изкушаваха и той си поръча да донесат и на него от „Брасри Дофин“.

Това обикновено беше добър знак.

Младият Лапоент беше със зачервени очи и посърнало лице, като човек, на когото му се е наложило да спи на пейка в чакалня от трета класа. Когато Мегре влезе в канцеларията на инспекторите, той хвърли към него поглед, изпълнен с такова отчаяние, че комисарят незабавно го помъкна със себе си в собствения си кабинет.

— Цялата история за „Отел Босежур“ е във вестника — каза мрачно младият мъж.

— Още по-добре! Щях да бъда разочарован, ако не беше там.

Значи Мегре нарочно му беше говорил като на някого от старите, например на Люка или на Торанс.

— За тези хора не знаем почти нищо. Не знаем дори дали наистина са играли роля в тази история. Имаме една жена, едно малко момче, един доста едър мъж и друг, който изглежда по-скоро зле. Дали все още се намират в Париж? Не знаем. Ако все още са тук, те вероятно са се разделили. Ако жената свали бялата си шапка и се раздели с детето, ние вече не можем да я разпознаем. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Да, господин комисар. Мисля, че разбирам. Но все пак ми е трудно, като си помисля, че сестра ми е отишла да се види с това момче още вчера вечерта.

— После ще се занимаваш със сестра си. Сега работиш с мен. Статията от тази сутрин ще ги изплаши. Ще стане едно от двете: или ще останат там, където се крият сега, или ще си потърсят по-сигурно място. Но, така или иначе, единственият ни шанс е те да направят нещо, с което да се издадат.

— Да.

В същия момент се обади съдия Досен, за да изрази учудването си от разкритията във вестника. Мегре започна да му обяснява.

— Всички са вдигнати по тревога, господин съдия: гарите, летищата, пансионите, пътната полиция. Горе, в „Съдебна самоличност“, Моерс търси снимки, които биха могли да съответстват на онези, които търсим. Разпитват всички шофьори на таксита. А в случай че нашите тарикати са взели кола под наем, разпитват и собствениците на гаражи.

— Смятате ли, че всичко това е свързано със случая „Стювелс“?

— Все пак това е някаква следа. Имахме толкова много други, които обаче не ни отведоха доникъде.

— Повикал съм Стювелс за разговор тази сутрин, в единайсет часа. Адвокатът му също ще бъде тук, както обикновено. Не ме оставя да разменя дори две думи с него, ако самият той не присъства на разговора.

— Ще ми позволите ли да се кача тук за момент по време на разпита ви?

— Лиотар ще протестира, но вие се качете все пак. Само да не изглежда, че е предварително намислено.

Странна работа, Мегре никога досега не беше срещал този Лиотар. А той се бе превърнал, най-малкото според печата, в нещо като негов личен враг. Тази сутрин вестниците отново бяха публикували коментара на младия адвокат за последното развитие на разследването.

Мегре е полицай от старата школа, от онова време, когато господата от „Ке дез’ Орфевр“ можеха по собствено усмотрение да обработват един човек, докато не си признае от умора, да го задържат на свое разположение седмици наред, да ровят безсрамно в личния живот на хората, с една дума, от онова време, когато всички хитрости се смятаха позволени.