Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Видя ли приятелката й?

— Не, но я познавам.

— Това е всичко. Върви.

Мегре искаше да се изяснят окончателно. Обаче му съобщиха, че един шофьор на такси иска да говори с него. Беше едър червендалест мъж на около петдесет. Вероятно беше работил на младини като файтонджия. Ако се съдеше по дъха му, със сигурност беше обърнал няколко чашки бяло вино точно преди да дойде.

— Инспектор Ламбал ми каза да дойда при вас по повод онази млада госпожа.

— А той как е разбрал, че точно ти си я возил?

— Обикновено чакам клиенти на площад „Питал“. Вчера вечерта взе да ме разпитва, както и другите ми колеги. Аз я качих.

— Колко беше часът и къде?

— Трябва да беше около един часа на обяд. Тъкмо свършвах да обядвам в един ресторант на улица „Льопик“. Бях оставил колата си пред вратата. Видях една двойка да излиза от хотела, точно отсреща. Жената веднага се втурна към моето такси. Изглеждаше разочарована, когато видя черната шапка на знаменцето. Понеже бях стигнал вече до кафето, станах и й извиках през улицата да ме почака.

— Как изглеждаше спътникът й?

— Нисък дебеланко, много добре облечен. Приличаше на чужденец. Между четирийсет- и петдесетгодишен, не мога точно да кажа. Не съм го разглеждал внимателно. Беше обърнат към нея и й говореше на някакъв чужд език.

— На какъв език говореха?

— Не знам. Аз съм от Пантен и никога не съм могъл да се оправям в езиците.

— Какъв адрес ви даде?

— Тя беше нервна и нетърпелива. Каза ми да мина най-наред през площад „Анверс“ и да намаля скоростта. През това време гледаше през прозореца. Спрете за момент — каза ми после, — а след това тръгвайте отново, като ви кажа. Правеше знаци на някого. Една лелка с малко момченце се приближи към нас. Госпожата отвори вратата на таксито, помогна на детето да се качи и ми каза да тръгвам.

— Това не ви ли заприлича на отвличане?

— Не, понеже тя заговори на госпожата. Не говори дълго, само няколко думи. А пък тя като че ли се успокои.

— Къде откарахте майката и детето?

— Най-напред до арката „Ньой“. Като стигнахме там, тя изведнъж промени плановете си и ме помоли да я закарам до гарата Сен Лазар.

— И слезе ли там?

— Не. Каза ми да спра на площад „Сент Огюстен“. Понеже после попаднах в задръстване, видях в огледалото за обратно виждане, че спира друго такси, от фирмата „Градски таксита“. Не можах да му запомня номера.

— А имахте желание да го запомните, така ли?

— Да, по навик. Тя наистина беше прекалено възбудена. А пък, след като ме е разкарала до арката „Ньой“, не е нормално да ми каже да спра на площад „Сент Огюстен“, а след това да се качи на друго такси.

— Говореше ли нещо на детето, докато пътуваха?

— Две-три изречения, колкото да му каже да стои мирно. Ще има ли някакво възнаграждение?

— Може би. Още не знам.

— Понеже си загубих цялата сутрин.

Мегре му подаде една банкнота. Само след няколко минути отвори вратата на директора на Съдебната полиция, където вече беше започнал сутрешната оперативка. Всички шефове на отдели се бяха събрали около голямото бюро от махагон и спокойно си говореха за текущата работа.

— А вие, Мегре? Какво става с вашия Стювелс?

По усмивките им личеше, че всички бяха прочели тазсутрешната статия. И Мегре пак се престори на сърдит, за да им направи удоволствие.

Беше девет и половина. Иззвъня телефонът, директорът вдигна слушалката, а после я подаде на Мегре.

— Торанс иска да говори с вас.

Гласът на Торанс на другия край на жицата беше възбуден.

— Вие ли сте, шефе? Открихте ли госпожата с бялата шапка? „Журнал дьо Пари“ току-що пристигна, така че прочетох статията. Описанието съответства на един човек, чиито следи открих тук.

— Разказвай!

— Понеже няма никакъв начин да измъкнеш нещо от тази гъска, пощаджийката, която твърди, че не помни нищо, започнах да търся по хотелите, по пансионите, да разпитвам по гаражите, както и служителите на гарата.

— Да, зная.

— Сега не е почивният сезон, така че повечето хора, които пристигат в Конкарно, са или жители на околността, или хора, които всички познават в една или друга степен, търговски пътници, от този род…

— Давай по-накратко.

Понеже разговорите край него внезапно бяха спрели.

— Казах си, значи, че, ако някой беше дошъл тук от Париж или отнякъде другаде, за да изпрати телеграмата…

— Вече разбрах.

— Е, една млада госпожа със син костюм и бяла шапчица пристигнала същата вечер, в която била изпратена телеграмата. Слязла от влака в четири часа, а телеграмата е била изпратена в пет без четвърт.