Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Никога ли не пиеше?

— Само по една чашка всяка вечер, след ядене. Само по една малка чашка, която му стигаше за цял час, понеже само навлажняваше устните си с нея.

— А в неделя? Сигурно сте ходели на разходка извън града?

— Не, никога. Той мразеше да ходи извън града. Оставахме си по цяла сутрин вкъщи. Поправяше разни неща. Направи тези етажерки и почти всички мебели в къщата ни. Следобед се разхождахме пеша в района на „Де Франк-Буржоа“, из острова Сен Луи. Често вечеряхме в малко ресторантче, близо до Пон Ньоф.

— Той стиснат ли е?

Тя се изчерви и отговори с въпрос и вече не толкова откровено, както правят жените, когато се притесняват от нещо:

— Защо ми задавате този въпрос?

— Вече двайсет години, откакто работи по този начин, нали?

— Работил е цял живот. Майка му е била много бедна и той е имал нещастно детство.

— Но го смятат за най-скъпоплатения книговезец в Париж. По-скоро отказва поръчките, отколкото се стреми да има повече.

— Да, вярно е.

— С онова, което той печели, бихте могли да водите охолен живот, да имате прекрасно жилище и дори лека кола.

— За какво ни е това?

— Той твърди, че никога не е имал повече от един костюм. А пък и вашият гардероб не изглежда претъпкан с дрехи.

— Нямам нужда от нищо. Ние се храним добре.

— Вероятно харчите за храна само една трета от онова, което той печели.

— Не се интересувам от въпросите, свързани с пари.

— Повечето хора работят с определена цел. Някои искат да имат къща извън града, други си мечтаят по-скоро да се пенсионират, а трети посвещават целия си живот на децата си. Той не е ли имал деца?

— За съжаление аз не мога да имам деца.

— А преди вас?

— Не, той не е познавал никакви жени, така да се каже. Задоволявал се е с онова, за което знаете, и именно благодарение на това се запознах с него.

— Какво прави с парите си?

— Не зная. Предполагам, че ги влага някъде.

Наистина, в „Сосиете Женерал“, на улица „Сент Антоан“, бяха открили банкова сметка на името на Стювелс. Почти всяка седмица книговезецът внасял в нея незначителни суми, които съответстваха на парите, получавани от неговите клиенти.

— Той работеше заради самото удоволствие от работата. Беше истински фламандец. Сега започвам да разбирам какво означава това. Би могъл да прекара часове наред над някаква подвързия само заради удоволствието, че е успял да направи нещо забележително.

Беше странно: понякога тя говореше за него в минало време, като че ли стените на „Ла Санте“ вече го бяха отделили завинаги от света. А понякога говореше в сегашно време, като че ли той щеше всеки момент да се завърне вкъщи.

— Продължаваше ли да поддържа връзка със семейството си?

— Той никога не беше виждал баща си. Отгледан е от чичо си, който от най-ранното му детство го записал в благотворително учебно заведение. Но е имал късмет, защото точно там е научил своя занаят. Обаче се отнасяли много сурово с децата, затова той никак не обича да разказва за онова време.

Жилището нямаше друг изход освен вратата на ателието. За да излезеш на двора, трябваше да преминеш първо улицата и да минеш през арката пред входа на жилището на портиерката.

Беше учудващо да слушаш как Люка жонглира на „Ке дез’ Орфевр“ с всички тези имена, сред които Мегре едва се оправяше: госпожа Салазар, портиерката, госпожица Беген, наемателката от четвъртия етаж, обущаря, търговката на чадъри, сладкарката и нейната прислужница. Той говореше за всички тези хора, все едно че ги познава цял живот и можеше да разкаже какво обича всеки един от тях.

— Какво му готвехте за утре?

— Агнешко рагу. Той много обича да яде. Преди малко като че ли ме попитахте какво друго обича освен работата си. Вероятно храната. И макар че прекарва целия си ден седнал, нито излиза на чист въздух, нито върши физическа работа, никога не съм срещала човек, който да има толкова голям апетит.

— Имал ли е някакви приятели, преди да се запознае с вас?

— Не вярвам, не ми е споменавал.

— Тук ли е живеел преди това?

— Да, и сам се е занимавал с домакинството. Само веднъж в седмицата госпожа Салазар е идвала за основно почистване. Може би точно затова не ме обича, защото вече нямаме нужда от нея.

— Съседите ви знаят ли?

— С какво съм се занимавала преди ли? Не, искам да кажа, преди да арестуват Франц. Журналистите започнаха да споменават за това.

— Вероятно са престанали да разговарят с вас?

— Да, някои от тях. Обаче всички толкова са харесвали Франц, че по-скоро са склонни да ни съжаляват.