Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Свободен ли си, друже? Ела за минутка.

И още един поемаше по някоя нова следа.

Бяха търсили изчезналия куфар във всички багажни отделения, по всички гари и по всички вехтошари в града.

Младият Лапоент може би нямаше достатъчно опит, но пък беше сериозно момче и беше невъзможно да си е измислил цялата тази история с куфара.

Следователно, сутринта на 21 февруари в ателието на Стювелс е имало куфар, но когато Люка е отишъл там в пет часа, куфара вече го нямало. Доколкото съседите си спомняха, този ден Стювелс не бил излизал от къщи, а и никой не бе забелязал Фернанда да излиза оттам с куфар или пакет.

Да не би някой да беше ходил у тях, за да си вземе поръчката за подвързване на книги? Това също бе „проверено“. Посолството на Аржентина беше изпратило човек да вземе документ, на който Стювелс бе успял да направи разкошна подвързия. Обаче той не беше обемист, така че на излизане преносителят го е носел в ръка.

Мартен, най-образованият в цялото управление на Съдебната полиция, бе търсил в продължение на цяла седмица някаква следа в ателието на книговезеца. Беше изследвал всички негови книги, както и работата, която беше вършил през няколкото последни месеци. Беше говорил по телефона с неговите клиенти.

— Много интересен човек е това — беше заключил Мартен. — Клиентите му са от най-отбраното общество. Всички имат пълно доверие в него. Той работи и за много посолства.

Обаче в тази посока нямаше нищо тайнствено. Посолствата му поверяваха своите документи, защото познаваше хералдиката и имаше необходимите инструменти за отпечатване на различни гербове. Благодарение на това можеше да подвързва книги и документи с гербовете на различни страни.

— Като че ли не сте доволен, шефе. Но ще видите, че най-сетне от всичко това ще излезе нещо.

И съвестният Люка, който никога не се обезсърчаваше, посочи стотиците листчета, които радостно подреждаше.

— Намерили са зъби в пещта на парното отопление, нали така? Те не са се появили от само себе си. Освен това някой е изпратил телеграма от Конкарно, за да подмами жената на Стювелс. По синия костюм, който висеше в шкафа, имаше петна от човешка кръв, която някой се беше опитал да махне. Адвокатът Лиотар може да си говори и да прави каквото си ще, но аз не излизам оттук.

Обаче купищата бумаги от които старшината се опияняваше, всъщност бяха дотегнали на комисаря. Той ги гледаше безизразно.

— За какво си мислите, шефе?

— За нищо. Колебая се.

— Дали да не го пуснем ли?

— Не. Това е работа на съдебния следовател.

— Значи в противен случай щяхте да го пуснете?

— Не знам. Чудя се дали да не започнем цялото разследване отново, от самото начало.

— Както искате — отвърна леко засегнат Люка.

— Но това не пречи да продължаваш работата си, даже напротив. Ако много се бавим, после няма да можем да се оправим с всичко това тук. Винаги става едно и също: щом пресата се намеси, се оказва, че всички имат да ни съобщават нещо. И пак затъваме сред купища бумаги.

— Да, но аз все пак открих шофьора. Ще открия и този на приятелката на госпожа Мегре.

Комисарят напълни отново лулата си и отвори вратата. В съседната канцелария нямаше нито един инспектор. Всички се бяха пръснали по задачи, свързани с фламандеца.

— Е, какво, решавате ли?

— Струва ми се, да.

Дори не влезе в кабинета си. Напусна управлението и веднага спря едно такси.

— На ъгъла на улица „Дьо Тюрен“ и улица „Де Франк-Буржоа“!

От тези думи, които се произнасяха от сутрин до вечер, започваше да му се повдига.

Но хората от квартала никога не бяха участвали в такова голямо празненство. Името на всеки един от тях се беше появявало поне веднъж във вестниците. Достатъчно беше който и да било търговец или занаятчия да влезе в „Льо Гран Тюрен“ да пийне някоя чашка, за да се сблъска с хората от полицията. А пък ако прекосеше улицата, за да влезе в „Табак де Вож“, където сервираха прочутото бяло вино, неизбежно се озоваваше пред куп журналисти.

По десет-двайсет пъти бяха искали мнението им за Стювелс, за Фернанда, бяха ги разпитвали подробно за всяко тяхно действие или постъпка. Но тъй като, в крайна сметка, нямаше дори труп, а само два зъба, цялата тази история изобщо не изглеждаше драматична. По-скоро наподобяваше игра.

Мегре слезе от таксито пред „Льо Гран Тюрен“ и хвърли поглед във вътрешността на заведението. Но не видя никого от своята служба. Направи няколко крачки и се озова пред ателието на книговезеца. От три седмици кепенците му бяха спуснати, а вратата беше заключена. На вратата нямаше звънец, затова почука. Знаеше, че Фернанда трябва да си е вкъщи.