Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

Мегре изкачваше по свой характерен начин двата етажа на „Ке дез’ Орфевр“. В долната част на стълбището, там, където беше почти светло, Мегре бе спокоен и безразличен. Но колкото по-навътре влизаше в сивотата на старата сграда, толкова по-силно като че ли го обземаха служебните грижи.

А като преминаваше покрай разсилния, той вече се превръщаше в шефа. В последно време, преди да влезе в своя кабинет, бе добил навика да прави най-напред обиколка из канцеларията на инспекторите, а после, все още без да сваля шапката от главата си и палтото от гърба си, да влиза в кабинета на Великия Тюрен.

Това беше „най-новата мода“ на Кея и показваше какъв обхват бе придобила аферата „Стювелс“. Люка беше натоварен със задачата да централизира всички сведения, да ги сравнява и да ги актуализира. Но съвсем скоро излезе от релсите, понеже трябваше освен това да вдига телефона, да отваря писмата, които се отнасяха до разследването, и да се среща с информаторите.

Тъй като Люка не можеше да продължи да работи в канцеларията на инспекторите, в която непрекъснато някой влизаше и излизаше, той се беше укрил в едно съседно помещение. Съвсем скоро ръката на нечий шегобиец беше написала на вратата му: Великия Тюрен.

Щом като някой от инспекторите приключеше с някое разследване, щом като някой се върнеше от някаква задача, все се намираше човек, който да го попита:

— Свободен ли си?

— Да.

— Иди да се обадиш на Великия Тюрен! Има нужда от помощници!

Така си беше. На дребния Люка все не му достигаха хора за проверките, които трябваше да прави. Вероятно нямаше вече човек сред персонала на цялото управление, който да не е ходил поне веднъж до улица „Дьо Тюрен“.

На всички вече им беше познато кръстовището, недалеч от жилището на книговезеца, където имаше три кафенета. Най-напред, кафене-ресторантът на ъгъла на улица „Де Франк-Буржоа“, после, срещу него, „Льо Гран Тюрен“ (Великия Тюрен), и най-сетне, трийсет метра по-натам, на ъгъла на площад „Де Вож“, се намираше кафенето „Льо Табак де Вож“, превърнато от журналистите в техен генерален щаб.

Понеже и те правеха своето разследване. А пък полицаите си пийваха в кафенето „Льо Гран Тюрен“. През прозорците му се виждаше ателието на фламандеца. Това бе техният генерален щаб, а кабинетът на Люка се беше превърнал един вид в негов филиал. Най-чудното беше, че милият Люка, претрупан с работата по класификацията, вероятно бе единственият човек, който не бе стъпвал там след посещението си през първия ден.

Въпреки това обаче той най-добре от всички останали познаваше мястото. Знаеше, че след кафенето „Льо Гран Тюрен“ имаше магазин за качествени вина, „Ле кав дьо Бургон“. Дори познаваше собствениците му и трябваше само да погледне в картона им, за да каже какво са отговаряли при всяко разпитване.

Не, тези хора не бяха видели нищо. Те бяха заминали в събота вечерта за долината на Шеврьоз, където прекарвали обикновено уикенда си в малката си вила.

По-нататък, след магазина „Ле кав дьо Бургон“, идваше барачката на един обущар на име Буске. Той пък, напротив — говореше много. Обаче имаше този недостатък, че не казваше едно и също на всички. Зависеше по кое време на деня го разпитваха, от броя на аперитивите и на малките чашки, които бе изпил, независимо на кое от трите кьошета.

После следваше магазинът за книжарски стоки на Фрер, търговец на дребно и на едро, а в двора зад него имаше малка фабрика за картон.

Над ателието на Франц Стювелс, на първия етаж на бившия частен хотел, серийно произвеждаха бижута. Фирмата се казваше „Сас и Лапински“. В нея работеха около двайсет работнички и четирима-петима работници, като мъжете имаха фамилии, невъзможни за произнасяне.

Всички тези хора бяха разпитани, някои по четири-пет пъти, от различни инспектори. Да не говорим за многобройните проучвания на журналистите. Двете маси от бяло дърво в кабинета на Люка бяха покрити с документи, планове, паметни записки и в тези купчини не можеше да се оправи никой освен Люка.

Но Люка продължаваше неуморно да подрежда бележките си. Този следобед Мегре отново застана зад гърба му, без да казва нищо, като леко смукваше от лулата си.

Една от страниците, озаглавена „Мотиви“, беше пълна със записки, които бяха задрасквани една по една.

Бяха търсили мотивите в политиката. Не в онази посока, която беше посочил адвокат Лиотар, понеже неговите доводи не издържаха на никаква критика. Стювелс, който водеше съвсем затворен живот, може би принадлежеше към някоя подривна организация.