Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

— Предполагам, че времето му е много точно разпределено. Бихте ли могли да ми разкажете как използва времето си през деня, по възможност най-точно.

— Вече ме питаха същото нещо.

— Така ли? Кой?

— Адвокат Лиотар.

— А дойде ли ви наум, че интересите на адвокат Лиотар не са непременно еднакви с вашите? Допреди три седмици той не бе известен на никого. Затова се опитва да вдигне колкото се може повече шум около своето име. Изобщо не го интересува дали мъжът ви е невинен или виновен.

— Извинете. Ако той докаже неговата невинност, това ще му направи огромна реклама. А и репутацията му ще бъде възстановена по този начин.

— Но ако успее да постигне освобождаването му, без да е доказал по безспорен начин, че е невинен, тогава какво ще стане? Ще мине за голям хитрец и всички ще започнат да искат услугите му. А за вашия съпруг ще казват: „Имаше късмет, че Лиотар успя да го измъкне!“ С други думи, колкото по-виновен ще изглежда Стювелс на хората, толкова повече заслуги ще си приписва адвокатът. Разбирате ли това?

— Във всеки случай, Франц го разбира.

— Той ли ви го каза?

— Да.

— Значи Лиотар не му харесва? Тогава защо си го е избрал?

— Той не го е избирал, а онзи…

— Чакайте за момент. Току-що ми казахте нещо много важно.

— Зная.

— Нарочно ли го направихте?

— Може би. Вече се уморих от целия този шум около нас и разбирам откъде идва. Нямам чувството, че вредя на Франц, когато казвам това.

— Когато старшина Люка е дошъл за обиск у вас, на 21 февруари, към пет часа, той не си е тръгнал сам. Отвел е със себе си и вашия мъж.

— А вие сте го разпитвали цяла нощ — каза тя с укор.

— Такава ми е професията. По онова време Стювелс още нямаше адвокат, понеже не знаеше, че ще бъде обвинен. А оттогава не е бил освобождаван. Върнал се е тук, придружен от неколцина инспектори, и то за много кратко време. Но когато му казах да си избере адвокат, той, без да се колебае, посочи Лиотар.

— Да, разбирам какво искате да кажете.

— Значи адвокатът се е виждал със Стювелс, преди да дойде старшина Люка, така ли?

— Да.

— Значи това е станало на 21 февруари следобед, между посещението на Лапоент и идването на старшината, така ли?

— Да.

— А вие присъствахте ли на техния разговор?

— Не, бях долу и разтребвах основно, понеже преди това бях отсъствала три дни от къщи.

— Не знаете ли какво са си казали? Те познаваха ли се преди това?

— Не.

— Значи мъжът ви не му се е обаждал по телефона, за да го помоли да дойде тук?

— Почти съм сигурна, че не е.

Хлапетата от квартала едно по едно залепваха лице до прозореца към улицата и затова Мегре предложи:

— Не предпочитате ли да слезем долу?

Тя го поведе през кухнята. Влязоха в малкото помещение без прозорци, много кокетно и уютно. По стените имаше етажерки, отрупани с книги, маса, на която семейството се хранеше, а в един ъгъл — друга маса, която вероятно служеше като бюро.

— Питахте ме какво правеше мъжът ми през деня. Ставаше всяка сутрин в шест, както през лятото, така и през зимата. А през зимата първата му грижа беше да отиде да пусне парното отопление.

— А защо не го е запалил на 21 февруари?

— Не беше достатъчно студено. След като няколко дни температурата беше паднала, времето се беше оправило. Ние двамата не сме зиморничави. Газовата печка в кухнята затопля достатъчно, а в ателието има друга печка, която Франц използва за лепилото и за инструментите си. Преди да се измие, отиваше да купи кроасани в хлебарницата. А аз през това време правех кафето. После двамата закусвахме. След това се измиваше и веднага започваше работа. Аз излизах от къщи към девет часа, след като съм свършила основната работа по домакинството, и отивах да напазарувам.

— Той никога ли не излизаше във връзка с поръчките си?

— Много рядко. Работата му я носеха вкъщи, а после идваха да си я вземат. Когато му се налагаше да излезе, аз тръгвах заедно с него, понеже това бяха, кажи-речи, единствените ни излизания. Обядвахме в дванайсет и половина.

— След това веднага ли започваше отново работа?

— Почти винаги, след като постои няколко минути на прага, колкото да изпуши една цигара. Понеже никога не пушеше по време на работа. И така до седем часа, а понякога и до седем и половина. Никога не знаех точно в колко часа ще вечеряме, понеже той държеше да приключи с текущата си работа. После затваряше капаците на прозореца и си миеше ръцете. А след вечеря четяхме в тази стая, докъм десет-единайсет часа. С изключение на петък вечер, когато ходехме на кино, в „Сен Пол“.